Александра Маринина - Черният списък

— Колко души работят по този случай?

— Всички, които са свободни и са налице. Но сме претрупани с работа, времето не стига, затова всички ще работят по малко.

— Има ли основна група? Или ще излезе, че си гол като сокол?

— Май така ще излезе. Но основните сме трима.

— Кои са другите двама?

— Паша Яковчик и Валентин Иванович Кузмин. Сега разпитват хората в хотела.

— Значи Паша е млад, а Кузмин е по-възрастен, така ли?

— Валентин Иванович ми е наставник — въздъхна Сергей. — Има над двайсет и пет години стаж.

— А защо въздишаш толкова тежко? Не ти ли помага наставникът?

Той ме погледна с жалните си кучешки очи и на мен ми се дощя да го погаля по главицата и да го почеша зад ухото.

— Пие. Вече нищо не го интересува.

— Тъй, ясно. С наставника нищо не можем да свършим. Ами Паша? Той какво представлява?

— Паша е добро момче, но договорът му е на привършване. Когато е кандидатствал за милиционерската школа, е подписал договор за пет години. Минали са четири и половина, откак е завършил. Вече дори си е харесал място: ще става началник на служба „Безопасност“ в някаква банка. И той не мечтае за лаври.

— А значи ти мечтаеш?

— Аз не ставам за работа при частници. Ще работя тук, докато ме изгонят.

Да, приятелю, не си извадил късмет, помислих си съчувствено. От двамата ти помощници единият е престарял алкохолик, другият равнодушно доизслужва месеците, които му остават. За едно неразкрито убийство няма да ги уволнят от органите, а благодарности чрез заповед не са им потрябвали. С една дума — сам ще влачиш ярема на това убийство.

— А следователят? — попитах.

— Свестен е — някак неопределено отговори Лисицин. — Почти не го познавам.

Погледнах часовника си. Лиля седи на пейката и вече цял час чака така наречения си баща. Разбира се, аз мога да заложа главата си, че тя няма да помръдне от тази пейка и няма да тръгне с непознат чичко — в това отношение е прекрасно школувана. Но нали човек трябва да има родителска съвест!

— Значи решаваме така, Сергей Лисицин — казах аз и станах. — Улица „Първомайска“ номер осем. До десет сутринта и след шест вечерта. Ако ти трябва съвет — заповядай.

Както и очаквах, Лиля седеше неподвижно, вперила поглед в някаква книга. Дори отдалеч се виждаше, че това изобщо не е „Тролът Муми“. Но не беше и Барбара Картланд — нея я познавах от всяко разстояние по джобния формат и червено-жълто-зеленото оформление на обложката. Книгата, която държеше Лиля, беше обикновен формат, много дебела. Когато се приближих, прочетох заглавието — „Откраднатите сънища“ — и видях рисунката на корицата: стройна блондинка с цигара в ръка. Поредното любовно книжле.

— Какво четеш? — попитах, седнах до нея и взех книгата от ръцете й. — Пак ли някакви безумни страсти? Откъде имаш пари за такава книга?

— Бяха ми останали от вчера, не бях похарчила всичките — отговори Лиля, като криеше очите си.

Значи и вчера, и завчера, и преди три дни тя не си бе купувала сладоледа, за който искаше пари редовно по два пъти на ден. Ах, хитрата хлапачка! Тръгваше, стиснала в малкото си юмруче банкнотата от пет хиляди, а след петнайсет минути се връщаше и казваше, че сладоледът бил чудесен. Но къде ли ги е крила? Сигурно в книжките, с които не се разделяше нито за миг, дори когато тръгваше „за сладолед“. „Ще поседя на някоя пейка и ще си почета, докато ям сладоледа — казваше ми. — Защото докато го донеса дотук, ще се разтопи.“ Имаше право и на мен, стария детектив, и през ум не ми минаваше, че собствената ми осемгодишна дъщеря ме лъже така леко и изящно.

Разгледах дебелата небесносиня книга и забелязал написаната на гърба с химикалка цена — 15 000. В края на краищата трите сладоледа, които е можела да купи за 15 хиляди рубли, биха й доставили удоволствие точно за трийсет минути, а пък на тази любовна история от петстотин страници момичето щеше да се радва най-малко три дни. Струва си. Само трябва да проверя да не би да има нещо порнографско.

Отворих страницата с рекламната анотация и страшно се изненадах.

— Лиля, но това е криминале! Не е любовен роман.

— Знам, татко — виновно отвърна тя. — Стана ми интересно.

— Още е рано за теб да четеш криминалета — заявих авторитетно. — Нищо няма да разбереш.

— Не е вярно, вече прочетох двайсет страници и всичко разбрах. Можеш да провериш. Искаш ли да ти ги разкажа?

— Не искам — промърморих. — И в работата си имам достатъчно престъпления. Да вървим да обядваме.