Александра Маринина - Черният списък

— Подполковник Стасов, криминален отдел при Московското градско управление на МВР — представих се аз, опитвайки се да овладея недоумението си.

— Никой не ми се е обаждал за вас — съобщи ми стопанинът на кабинета, загледан някъде встрани.

С ужас си помислих, че не знам кой е той, как се казва и че изобщо е станало някакво недоразумение. На китела му видях полковнишки пагони, които с еднакъв успех можеха да принадлежат и на началник на управление, и на всеки негов заместник. Вярно, в кабинета се влизаше от коридора, а не през приемна, и това ми позволяваше да се надявам, че съм попаднал все пак не при началника, а при някой негов заместник.

— Дежурният ми каза, че трябва да дойда в кабинет номер 12.

— Правилно. Но от Москва не са се обаждали за вас. Какво желаете?

Тогава схванах, че дежурният ме е взел за детектив, пристигнал от Москва във връзка с убийството на Олга. Вероятно именно затова ме беше пратил при ръководителя, за да се представя, както му е редът. А ръководителят естествено и понятие си няма за никакъв детектив.

— Другарю полковник, бих искал да се срещна със служителите, които се занимават с убийството на Олга Доренко.

— Защо? Кой ви е упълномощил?

Въпросът не ми хареса. Къде си, прославено милиционерско братство? Къде си, възпято в книги и филми чувство за братско рамо, приятелска помощ и своевременна подкрепа? Полковникът се държеше, сякаш изобщо не му пукаше за самия факт на убийството на една актриса, а се тревожеше единствено да не би в чистите редици на градските милиционери да проникне московски шпионин със своето нечисто, разлагащо влияние.

— Никой не ме е упълномощавал. Но мога да бъда полезен при разследването на убийството. Добре познавах потърпевшата.

— Кой ви изпрати?

— Никой не ме е изпращал, бях във вашия град на почивка, научих за убийството и дойдох.

— Откъде научихте за убийството?

Това все повече заприличваше на разпит — сякаш аз чрез измама се опитвам да се вмъкна в процеса на разследването, преследвайки собствените си тъмни интереси.

— Съобщи ми моята съпруга, тя работи към кинофестивала.

Не споменах, че съпругата ми е бивша, защото в такъв случай би трябвало надълго и нашироко да му обяснявам за Лиля и Ритините педагогически екзерсиси.

— Името на съпругата ви?

— Мезенцева. Маргарита Мезенцева.

— А вашето име е Стасов? Много интересно.

Изведнъж осъзнах, че съм застанал пред него в стойка мирно. Явно неговата недоброжелателност ми въздействаше хипнотично.

— Ако разполагате с информация, хвърляща светлина върху убийството на Доренко, можете да я споделите с мен — произнесе хладно полковникът, който заемаше така и неустановена от мен длъжност. — Не съм привърженик на включването на странични лица в работата, това често пречи и създава допълнителни затруднения.

— Но аз съм професионалист, не съм странично лице — опитах се да възразя.

— Доколкото разбрах от вашите думи, вие можете да бъдете потенциален свидетел и в този смисъл безспорно сте странично лице. Ще ви използваме в качеството на свидетел. Моля, готов съм да изслушам всичко, което знаете за Доренко. Но няма да позволя да ви привлекат към работата. В момента не сте на служба, тъй че като професионалист за мен не съществувате.

— А ако ви се обадят от Москва, ще ме допуснете ли до работата?

Всъщност изобщо не исках да ме допускат до работата. Сигурно съм закоравял егоист, но никога не изпитвам потребност да се меся в чужди проблеми и да помагам с всички сили. Всеки трябва да тегли собствената си каруца. Посещението ми тук бе продиктувано не от стремеж да се включа в работата по разобличаване на убийството, а единствено от желанието да си поговоря по мъжки с оперативните работници, да им обясня, че Гарик Литвак няма ни най-малко отношение към убийството, защото връзката му с убитата не е нищо друго освен плод на въображението. Толкоз. Моите добри намерения не отиваха дори на сантиметър по-далеч. Но ми стана любопитно защо този полковник, завладял разкошния кабинет, изпита такава антипатия към мен и защо не иска да ме допусне до разследването на убийството. Болно самолюбие? Не обича да му нареждат? Вбесява го дори само думата Москва?

— Ще ви допусна до работата само в случай че получа писмено нареждане от Главно управление при МВР — отсечено отговори той. — Ще се подчиня само на тях. Ръководството на столичното управление на вътрешните работи няма никакво отношение към мен, с тях сме равни по ранг и те могат само да ме помолят за нещо.