Александра Маринина - Черният списък

През следващите петнайсет минути научих, че снощи Оля присъствала на пресконференцията, организирана след прожекцията на филма, в който тя играеше главната роля. После се състояло обичайното гуляйче в ресторанта при хотела — в тези случаи никой никого не вижда, всички се пръсват където им видят очите, качват се в своите и в чужди стаи, връщат се, къпят се в басейна с фенерите и шампанското и правят припряна, но не и по-малко страстна любов под заобикалящите хотела разкошни тропически храсти. Олга била настанена в една стая с актрисата Люся Довжук. И ето че когато към три часа през нощта се прибрала в стаята, Люся видяла Олга да лежи на пода сред локва кръв.

Дотичали момчетата от службата за безопасност към хотела, извикали милиция, а някой взел, че изтърсил — пиянска им работа!, — че Маргарита Мезенцева отдавна вече не ревнувала мъжа си, макар и бивш, от Олга Доренко, а пък въпросният мъж бил довтасал тук, на фестивала, макар че никога досега не го бил правил. Ще да е било само заради хубавите очи на Олга. Докато били женени, никога не придружавал жена си по фестивали, а след развода — ей го на, дотърчал. Как ли е понасяла всичко това Риточка!

Местните милиционери съвсем резонно сметнали, че Риточка трудно е понасяла всичко това. Тоест толкова ужасяващо трудно, че в един прекрасен момент не е издържала и е убила проклетата съперница. Веднага поканили Риточка да заповяда и започнали най-подробно да изясняват имала ли е тя възможност да заколи приятелката си. За съжаление не успели да изяснят нищо, защото всички били толкова наквасени, че не си спомняли каквото и да било. Къде се е намирала Мезенцева от 23 до 3 часа през нощта? Къде е ходила? Къде и с кого са я виждали? Качвала ли се е на шестнайсетия етаж, където била стаята на Доренко? Изглеждала ли е потисната или, напротив — възбудена? Разгневена? Раздразнена? Много ли е пила? И така нататък… Въпросите останали открити, но накрая освободили Рита, като естествено я помолили да не напуска града. На сбогуване тя им подхвърлила кокала — казала им за Литвак.

И аз разбрах, че съм длъжен по някакъв начин да помогна на Игор. Изпитвах остра вина пред него и в никакъв случай не исках той да пострада заради историята, чиито корени се криеха в идиотската ревност на бившата ми съпруга.

Градското управление на вътрешните работи изглеждаше наскоро ремонтирано и свежо като току-що изкъпано бебе. Оставих Лиля на пейката в компанията на книжката за трола Муми, като й дадох и банкнота от пет хиляди — ако й се доще сладолед или нещо газирано. Впрочем не се и съмнявах, че още щом ми види гърба, тя веднага ще отиде до книжната сергия, която бях забелязал наблизо, и ще купи поредния женски роман на Барбара Картланд. Изобщо не можех да си обясня какво успява да разбере от тези книжлета — подозирам, че много малко, — но ги изчиташе на един дъх.

В сградата на управлението бе сумрачно и тихо. Дежурният на пост хвърли поглед върху удостоверението ми и мълчаливо кимна, като ме пусна да мина. Дежурната част наглед беше най-обикновена, но като се повгледах, забелязах, че е натъпкана с електроника за не знам си колко хиляди долара, и завидях на града, който може да си позволи да влага пари в правоохранителната система. Дежурният — дебел, потен майор — дълго се преструва, че не ме вижда, а аз точно толкова дълго се преструвах, че чакам търпеливо. Винаги ми е интересно как в една дежурна част се отнасят към посетителите, когато още не знаят кои са те и за какво са дошли. Ако театърът започва от гардероба, то милицията започва от дежурната част. Тя е лицето на учреждението — не в смисъл на чистота и компютризация, а в смисъл на отношение към гражданите. Какъвто стил цари в управата, такъв е и в дежурната част.

Майорът пръв не издържа:

— Слушам ви, гражданино. С какво можем да ви бъдем полезни?

Подадох му удостоверението си.

— Трябва ми оперативният работник, който работи по убийството на актрисата Доренко. Ще ми помогнете ли?

Майорът мълчаливо ми върна червената книжка и започна да върти телефона.

— Дванайсети кабинет — най-сетне след няколко разговора каза той. — По стълбището на втория етаж, после надясно.

Онова, което видях в кабинета с номер 12 на вратата, ме озадачи. Там по никакъв начин не можеше да се намира оперативният работник, когото търсех. Това беше типичен началнически кабинет — разкошен, обзаведен с прекрасни мебели. И човекът, който се бе разположил зад бюрото, също имаше вид на началник. Доста над петдесетте, студени очи, натежала фигура.