Александра Маринина - Черният списък

— Но ако ви помолят? — настоявах аз.

— Ще зависи от ситуацията. Обикновено не изпълнявам такива молби. Вашите колеги само ни се пречкат в краката и внасят суматоха в работата ни. Ако в министерството вземат решение за създаване на оперативно-следствена група съвместно с Московското главно управление — тогава друга работа. Ако има такова решение — ще разговаряме. Не ви задържам, господин Стасов.

Така. От началническия кабинет ме изритаха, и то не твърде вежливо. Но аз не съм обидчив. По-точно — обидчив съм, но съм свикнал и умея да не обръщам внимание. Затова не се облях в горчиви сълзи, но затаих някакъв яд в душата си. Качих се на третия етаж, където всичко беше някак по-просто: и пътеки на пода нямаше, и стените не бяха с ламперия като на втория етаж, а боядисани с блажна боя и вратите не бяха облицовани с изкуствена кожа. Като се вслушах в гласовете, долитащи иззад вратите, избрах една стая, в която явно имаше много хора.

— Извинете — казах плахо, като направих тъпанарска физиономия. — Извикаха ме във връзка с убийството на актрисата Доренко, но забравих в коя стая.

— В номер 30 — отговориха ми веднага и аз тихичко се измъкнах.

Пред стая номер 30 имаше опашка и се сетих, че щом тук е кабинетът на занимаващите се със снощното убийство, тези хора са извикани за даване на показания. Застанех ли на опашката, щях да се добера до служителите, които ми трябваха, чак довечера. А не ми се щеше да се разправям с тази опашка, като им обяснявам, че съм служител и искам да вляза по работа. Разбира се, можех просто да вляза в кабинета, без нищо да обяснявам, но имаше реална опасност да попадна на подобен поборник на суверенитета, с какъвто вече бях общувал в стая 12. Да нахлуеш в чужд кабинет посред разпит, да настояваш да ти обърнат внимание — така могат да те изхвърлят за пет секунди. Не че ме е страх от изхвърляне, но на врата ми като камък тежеше моят дълг пред Игор Литвак, така че трябваше да изпълня задачата си на всяка цена.

— Кой е следващият? — попитах с нахален и уверен тон.

— Аз — отговори младо момиче със синьо-зелено сукманче, което откриваше едри лунички по млечнобелите й гърди.

— Ще напиша една бележка, за да я предадете на служителите.

Извадих от сака с плажните принадлежности химикалка и бележник, откъснах един лист и надрасках: Стасов, МУР. Спешно.

— А на кого да я дам? — попита луничавата, след като взе бележката.

— Няма значение. Дайте я на този, който е в кабинета.

След десетина минути оттам излезе един човек, при чието появяване аз направо изстинах. Беше Игор Литвак и физиономията му бе разкривена до неузнаваемост. Май бях закъснял. Но, от друга страна, бях дошъл точно навреме, защото ако ме поканеха веднага в заветния кабинет номер 30, щях да успея да обясня всичко и тогава детективите нямаше да задават на следващите посетители въпроси, от които те биха си направили съвсем определен извод за любовна връзка между убитата актриса и председателя на кинематографичното жури.

Момичето влезе и почти веднага излезе.

— Влизайте — процеди то през зъби.

Разбирах я. Сигурно стоеше тук от рано сутринта, а беше вече обяд. И не щеш ли, някакъв тип прережда всички…

В стаята бе горещо и пълно с цигарен дим, сякаш тук бе пушила цяла рота войници, макар че зад бюрото видях само едно симпатично младо момче. Изглеждаше уморено, в погледа му се четеше глад, но косата му, неизвестно защо, беше в идеален ред, сякаш момчето току-що се бе сресало. Може пък и наистина да се беше спретнал на бърза ръка, щом бе прочел бележката. Ако беше така, значи бях извадил късмет: момчето все още изпитваше известно уважение към МУР.

— Добър ден — поздравих учтиво. — Казвам се Стасов.

— Разбрах — кимна момчето. — Какъв е проблемът ви?

— Типично мъжки. По-точно казвам се Владислав Николаевич.

— Сергей Лисицин — представи се и той, като ми стисна ръката.

Почувствах твърдите мазоли по дланта му, които издаваха, че е постоянно трениращ спортист.

— Та значи, Сергей, идвам по повод на убийството на Олга Доренко. Току-що от кабинета ти излезе Игор Аркадиевич Литвак. Казаха ли ти, че е бил любовник на Олга?

— Не разбрах, Владислав Николаевич, какъв интерес ви води при мен.

— Но нали ти казах — мъжки.

— А официален? Командирован ли сте при нас?

И този запя същото. Както се отдели Крим, скоро и тези ще поискат да въведат собствена валута и държавна граница. Република Курорт. Всички са откачили.