Александра Маринина - Черният списък

Когато Рита не дойде на плажа до шест часа, разбрах, че нещо я е задържало и няма смисъл да я чакаме повече.

— Приготвяй се да си тръгваме, котенце — казах на Лиля, навлякох си дънките и започнах да прибирам багажа ни в сака.

— Ами мама? — попита тя и вдигна глава от „Откраднатите сънища“. Големите й тъмносиви очи бяха пълни с обида и недоумение.

— Лилечка, нали чу какво разказа майка ти сутринта? В техния хотел е станало убийство и сега там работи милицията. Може би са я помолили да не излиза.

— Защо, подозират ли я?

Тъй… Детето за пръв път в живота си зачете криминале и ето на — готово.

— Не, слънчице, но майка ти много добре познаваше убитата леличка и сигурно са я помолили да разкаже за нея по-подробно.

Лиля мълчаливо кимна и започна да се облича. Очевидно обяснението ми я задоволи напълно.

На път към къщи на улица „Първомайска“ се отбихме в магазина да купим нещо за вечеря. Хазяите ни позволяваха да използваме кухнята, което означаваше, че можем да вземаме две чинии, две вилици, нож, тенджера или тиган, да включваме газовия котлон и да пускаме чешмата. Нямахме обаче къде да слагаме купените продукти, тъй като хладилникът — както се прави често в семействата, които дават под наем стая или легло — беше в стаята на хазяите. И дума не можеше да става да влизаме там. Ето защо купувахме в микроскопични количества от продуктите, които трябва да се съхраняват на студено — тоест точно толкова, колкото можехме да изядем веднага.

— Какво ще вземем? — демократично попитах Лиля. — Пилешки, пушени или холандски кренвирши?

— Пушени — без никакво колебание отвърна тя, вперила мечтателен поглед във витрината с най-различни колбаси.

— А за гарнитура? Картофи ли ще си сварим или макарони? Или — ако искаш — да купим пакет елда, тя се сварява бързо.

— Все ми е едно, татко, каквото искаш.

Хапваха ми се пържени картофки с хрускава златиста коричка и кисело зеле. Но трябваше да избирам между варени картофи, макарони и елда, а Лиля не можеше да ми бъде съветник в този труден избор. Щом моето дете видеше суров опушен салам, светът преставаше да съществува за него. В такъв момент човек можеше да изкопчи от нея съгласие за всякаква инквизиция, включително гълтане на стомашна сонда, дори можеше да се изтръгне обещание да не чете легнала или докато се храни. Не знам защо Рита ограничаваше детето в неща, които то обичаше най-много на света — след книгите, разбира се, — лично аз не виждам никаква вреда за здравето от салама. Но Рита си е Рита, тя не удостоява околните с обяснения на постъпките и преценките си. За детето е вредно — и толкоз! Тъкмо затова правя всичко, за което не съм съгласен с майката на Лиля, както си знам, но тайно. Лошото е, че към тези тайни постъпки се приобщава и самата Лиля.

Купих пет пушени кренвирша и кутийка сметана, помолих да ми нарежат на тънко малко салам „Преображенски“ и ние излязохме от магазина и се потътрихме към пазарчето, където избрахме осем средно големи картофа, три домата, четири краставици и една глава лук. Продавачите се мръщеха и мърмореха, беше им неудобно да претеглят такива смешни количества зеленчуци, но аз стоях с каменна физиономия и се правех, че всичко това не ме засяга. Да си мърморят до среднощ, ако щат, аз обаче ще купувам точно толкова продукти, колкото ми трябват за вечеря, инак в тая чудовищна жега без хладилник всичко ще се развали. Нещо повече — ще трябва да държим неизползваните продукти в нашата стая и на сутринта над тях вече ще се вие ято отвратителни дребни мушици. А, не, ще прощавате.

Днес нямах късмет: в кухнята, освен Вера Илинична, се мотаеха двете млади жени от Петербург, също квартирантки. Те приеха появяването ми без възторг — все пак в кухнята беше тесничко. Какво пък, можем да вечеряме и по-късно, реших аз и тръгнах по стълбите към нашата стаичка.

— Много ли си гладна? — попитах грижовно Лиля, която вече се бе проснала на кревата, потънала в своите „Сънища“.

— Още не — машинално отговори тя, без да извръща глава.

Къщата на старците Вишнякови беше съвсем малка, но двуетажна. На първия етаж бяха двете стаи на хазяите, на втория — още две, които през летния сезон те даваха под наем срещу безбожна цена. Покоите на хазяите бяха значително по-просторни, защото заемаха цялата площ на къщата, докато на втория етаж жилищните помещения бяха опасани от нещо средно между галерия, веранда и балкон. Разбрах, че къщата е строена във времената, когато курортистите наемаха само частни квартири — хотелите бяха недостъпни за тях, а и идваха единствено тук, защото тогава никой не можеше и да мечтае за летуване в Турция, Гърция, Испания и Италия. В работа влизаше всеки квадратен метър, на който можеше да се постави легло. Било е неизгодно да делят площта на горния етаж на три или четири стаи, защото са щели да станат миниатюрни, а във всяка от тях е трябвало да сложат поне две легла, маса, шкафче и два стола. За да не се охарчват за мебели, те са направили две стаи, обзаведени еднакво оскъдно, а за желаещи са поставяли походни легла в галерията. И макар че там нямаше никакви други мебели, измъчените бледолики граждани са били щастливи, че имат поне легло и постеля — нали и без това са прекарвали дните си изцяло на плажа!