Фридрих Незнански: Платинената карта

Очите на Турецки хазартно заблестяха, както винаги му се случваше, когато се озоваваше пред лицето на тайна, с която си беше блъскал главата дълго време и от която зависеше разплитането на някое дело.

— Не бихте ли могли да си спомните в каква връзка спомена Дейвид това име?

Вера разсеяно погледна димящата цигара на Турецки и внезапно каза:

— Бихте ли ми дали една цигара?

— Да, разбира се. — Турецки извади от кутията една цигара и я подаде на Вера. — Моля!

— Благодаря — каза момичето, хвана цигарата с дългите си тънки пръсти и внимателно я постави между устните си.

Турецки поднесе запалката си към цигарата. Вера запали, вдъхна дълбоко и притвори очи. Турецки очакваше тя да се закашля, но не се случи нищо подобно. Оказа се, че това крехко на вид момиче притежава не само елмазен мозък, стоманени нерви, но и железен организъм.

— Преди няколко години — започна разказа си Вера — Дейвид разработил за нуждите на Плат програма за игра с борсови акции. Играта се отнасяла до манипулации, свързани с повишаването и понижаването на цените на нефта, продаван от водещите нефтени компании в света.

— Това Дейвид ли ви го каза?

Вера учудено погледна Турецки.

— Да. Кой друг? Освен това Дейвид помогнал на Плат да спечели един милиард в играта срещу английската лира. Имаше и някаква друга история, свързана с френска банка, от която Плат бил спечелил няколко милиона долара. Когато ми разказваше за всичко това, Дейвид беше пиян и говореше несвързано. Затова и не обърнах внимание на подробностите.

— Между тях имало ли е някакъв паричен конфликт?

— Със сигурност — да. Дейвид ми казваше, че между него и Плат има неофициален договор. Били си дали дума. Но Плат нарушил този договор и не сдържал думата си.

— Знаете ли за какво се е отнасял този договор?

Вера замислено присви очи, сякаш превърташе в главата си запис на думите на Дейвид, които бе чула преди половин година.

— Дейвид каза, че Плат му бил обещал при сполучлив завършек на операцията да му преведе десет процента от печалбата. Всичко приключило успешно, но Плат не се издължил. Дейвид бе страхотно вбесен. Когато ми разказваше за всичко това, свиваше юмруците си. Ето така — Вера сви тънките си длани и леко ги разтърси пред лицето си. Беше много, много вбесен — повтори тя.

Турецки кимна разбиращо.

— Как няма да е. И какво, имаше ли намерение да отмъсти на Плат по някакъв начин?

— Не ми е споменавал нищо подобно.

Турецки се облегна на седалката и с любопитство погледна към Вера.

— Казвате, че Дейвид е говорил за това само веднъж?

Вера кимна.

— Да. Но тогава не му обърнах особено внимание.

— В такъв случай имате много добра памет — похвали я Турецки.

Вера бавно изпусна дима и сви рамене.

— Аз никога нищо не забравям. Наистина понякога отпъждам спомените си… Знаете ли, това е като да блокираш отделен участък, след като предварително си го изолирал така, че блокировката да не доведе до разпад на цялата система. Горе-долу така го правя. Но след като сега ме попитахте, веднага си спомних всичко. — Вера угаси цигарата в пепелника и погледна Турецки с продължителен откровен поглед. — Помогнах ли ви с нещо, Александър Борисович?

— Да — каза Турецки. — Да, разбира се.

— Мислите ли, че Дейвид е убил Плат?

— Това все още предстои да бъде изяснено.

С това разговорът между Вера Акишина и Турецки приключи. Вера се прибра вкъщи, а Турецки още дълго седя в колата си, подръпвайки от цигарата, като си припомняше големите сини очи на момичето, с които то надзърташе право в душата му.

Бившият готвач в московския ресторант „Иволга“ и настоящ главен готвач на ресторант „Бисер“ в Сочи Марат Соколов, нисък млад мъж с черни мустачки и малка брадичка „катинарче“, седеше в бара на брега на морето и с наслада отпиваше от коктейла си с романтично название „Полъхът на бриза“. Носеше бял костюм и бежови велурени мокасини.

В главата на Марат се въртяха различни мисли и далеч не всички от тях бяха особено приятни. Например той и досега (макар че вече бяха минали три дни) изключително много се тревожеше заради онази проклета картичка, която бе изпратил на приятелката си в Москва.

Разбира се, не си струваше да се перчи чак толкова, но първо, беше достатъчно пиян, за да мисли за някаква опасност, и второ, прекалено голяма бе съблазънта да сподели с някого своето малко постижение. Макар че не беше чак толкова малко. Все пак шестдесет хиляди в зелено — това са си доста пари. За да ги изкара в ресторанта, щеше да му се наложи да бачка няколко години, отказвайки се от всякакви удоволствия.