Фридрих Незнански - Черният квадрат

Главно управление «Т» при КГБ на СССР може да поддържа връзка със следователя К. Д. Мерхулов, на когото възложих разследването на горепосоченото дело. То може да ви бъде предадено само при положение, че в убийството се открие намеса на чужди спецслужби.

18 ноември 1982 година

Клозетът ни се развали, с други думи, запуши се. Извинете, че трябва да го кажа, но в клозетната чиния плуват изпражнения и преливат навън, когато горе, на четвъртия етаж, пускат водата. В квартирата цари напрежение. Бабетата, моите съквартирантки, са уверени, че именно аз трябва да поправя клозета като единствения наличен мъж в активна възраст. Другият представител на силния пол страховито хърка в ъгловата стая след поредния си запой. Аз се старая, доколкото мога — от един час вече звъня в домоуправлението, но за днес всички техници са измрели.

В промеждутъците се опитвам да чета „Известия“. Дълбоки съболезнования по случай смъртта на Брежнев… Разговор на Андропов с Фидел Кастро… Расте стокопроизводството… Интервю с Ярузелски… Успешни операции на въстаническите сили в южните райони на Гватемала… Мрачна статистика или съвсем пряка връзка — това вече е по нашата част: „Повишаването на безработицата в САЩ с един процент е причина за увеличаването на убийствата с още 318, твърдят американските социолози.“ Нашите вестници се скъсват да пишат само за престъпността в капиталистическите страни. А на вчерашното съвещание се каза, че за миналата година броят на умишлените убийства у нас се е повишил рязко и е стигнал до шестнайсет хиляди, а на самоубийствата — до трийсет и пет! Но по тоя въпрос медиите мълчат, няма нито ред по вестниците. Като че у нас изобщо не се вършат престъпления!

Оставих вестника на кухненската маса, тъй като го получаваме по общ абонамент на всички съквартиранти, и следователно има ред — щом го прочетеш, оставяш го на другите.

Неочаквано идва нещо като комисия, най-последен в кухнята влиза чичо Гриша — тоалетният работник, както предпочита сам да се нарича. Комисията е оглавена от представителка на общината, жена с червен нос като камба. Тя тутакси ни „строява“ и подхваща същински разпит — кой, кога и какво е хвърлял в клозетната чиния. При това красноречиво се взира в мен по-често, отколкото в другите, макар че аз нямам нищо общо със запушването — цяло денонощие ме нямаше вкъщи.

Бабетата стоят в кръг, скръстили дебелите си пухкави ръчички под гърдите, и изказват най-различни предположения. Накрая кипнах и креснах на „камбата“ по-късно да търси виновника, защото лайната може всеки миг да протекат на втория етаж.

— Подбирайте си изразите, млади човече, а сте и следовател! — писна тя.

Аз възразих, че всъщност наричам нещата със собствените им имена. Оказа се, че това се наричало фекални води. Е, човек се учи, докато е жив….

В това време все пак довтасаха наематели от втория етаж: фекалните води вече са прокапали на газовите им печки.

Използвам суматохата и се оттеглям в стаичката си. Не ще и дума, че жилищните ми условия не са блестящи. Но аз обичам Стария Арбат и се примирявам с всичките си неудобства и съквартиранти. Бабетата чакат да се преселят в един по-добър свят, а аз — в ново жилище. Но някак безнадеждно се проточиха опашките, на които чакахме.

Разбира се, допреди две години си живеех доста добре на „Ленински проспект“. Но майка ми се омъжи за един катил, уж бизнесмен, на име Сатин, директор на някакъв търговски тръст, след което незабавно бях изстрелян от къщи в тая дупка, издействана по някакъв много хитър начин, дупка тъмна и неугледна като търговска будка или килия в Пресненския етапен затвор.

Нямам какво да правя през този почивен ден. Тоест имам неограничен избор — мога да отида на кино, да се обидя на някое познато момиче… Но нямам желание. Сядам ни дивана и забивам поглед в розовата стена. Чувствам се самотен. Напоследък това чувство все по-често ме спохожда. А съм още на двайсет и пет години! Причината обаче не е в квартирата. Не мисля, че ще бъда по-щастлив в някоя комфортна самостоятелна сграда, например в „Заветите на Илич“, където живеят членовете на Политбюро. Усещам самотата си дори по оживените московски улици. Изглежда, има само един човек — една жена, — която би могла да ме направи щастлив. Но това вече са мечти, фантастика…

Изведнъж усещам, че съм много гладен, но в момента нямам нищо за ядене. В кухнята все още продължава клозетната престрелка. Дали да не прескоча до някое арбатско ресторантче, да хапна един омлет със сирене и да пийна гъсто турско кафе?