Фридрих Незнански - Операция „Фауст“

Грязнов пренави лентата и попита:

— Сещаш ли се накъде се е запътил после този Малюта Скуратов?

— В сградата на Централния комитет на партията на Стария площад.

— Правилно. Бързо му засякохме физиомутрата — началникът на личната охрана на генсека, подполковникът от ГРУ Едуард Никитович Троян, собственолично. Затова сега гласим Женя Жуков за запознанство с него. Всичко вече е организирано. Женя е свой човек сред афганците, негови познати от Кабул също ще бъдат там. Така че веднага започваме да разработваме Троян. Туманов сега за нас е дребна риба, изпълнител. Ние с теб ще подсигуряваме Женя отвътре. Той трябва да се подложи на Троян, да се натрапи за помощник по транспорта.

— Ще изпробваме ли паролата? Двадесет и шест и шест? Ами ако тя е само телефонна?

— Имаш ли други предложения?

— Да изчакаме. Да разберем какво имат предвид с тази празнична баница.

— Той тъкмо ще разбере довечера.

— Ами ако се провали? Ако Троян му сипе цианкалий в чашата с шампанското?

Но Грязнов пак зададе същия въпрос:

— Имаш ли други предложения? Ами ако те са набелязали „празника“ си за утре — тогава? Катакомбите ги прозяпахме. Какво мислиш, че са извозили от тези катакомби? Вероятно експлозив. Плънката за баницата е взрив. Трябвали са им пари — затова са ограбили и инкасатора. Някой купува динамит от военните интенданти на килограми. Кагебистите тършуват сега един арсенал: има липси за 150 хиляди рубли. Някъде са изчезнали 12 хиляди патрона, 500 ръчни гранати, тон и половина експлозив и дори пет малогабаритни ръчни ракети… Искат да пришият това дело към експлозията в метрото и арменската терористична организация. Видях документите при Гречаник… Какво си гледаш часовника? Отидоха ти тазвечерните срещички, преди полунощ няма да се прибереш.

— Кога ще дойде Жуков?

— В седем часа. Приемът в посолството е от осем.

— Значи имам един час. Налага се да посетя вашия предварителен арест — заради Валето. Бирюков.

— Добре, но не се бави. Трябва да отработим и системата си за сигнализация. Освен Женя още двама наши ще бъдат в посолството. Трябва да те въведем в нещата.

— Каква е тая сигнализация?

— Ама че сте необразован, другарю генерал. Ето например аз си приглаждам косичката по този начин. — Грязнов поглади с длан рижите си космалаци. — Това значи: следвайте ме. А ако е така — спрете преследването.

— Добре, веднага се връщам.

— Здравей, Вале.

— Те все едно ще ме разстрелят. В килията ми казаха, че няма начин…

— Не е истина, Вале. Аз ти го казвам. Ще живееш…

Той ще живее… Като Халилов, тримата Смирнови и още двеста войници в Голямата болница на Кабул. На Бирюков препаратът му е бил инжектиран без стабилизатор. Сега той още е в съзнание, но скоро то ще започне да му се изплъзва, ще настъпи необратима деградация на личността…

— Виж тези снимки. Познаваш ли някого?

Валето гледа напрегнато, после се отпуска:

— Това момиче беше с нас в колата, когато ходихме до Рязан. После тя се качи в автобуса и се върна след час, час и половина с Морозов. Цезар и Малюта Скуратов ги следяха. След половин час отидохме в гората. И там Цезар уби курсанта. Само че тя на снимката е по-красива, тогава беше с шалчето и косата й не се виждаше. Тя командваше всички. Даже Малюта я слушаше. Гласът й беше такъв тих и… заплашителен.

В нашите следствени органи — КГБ, МВР и прокуратурата — има специални секретни служби, така наречените „инспекции за личния състав“. Задачата им е да разследват тайно нарушенията и престъпленията, извършени от сътрудниците на тези следствени органи. И сега аз реших да си създам собствена такава служба — мой „Личен състав“, състоящ се само от един човек — моя милост. Като задача на новосъздадения орган възложих разкриването на нарушенията и престъпленията, извършени от стажантката от Юридическия факултет Светлана Николаевна Аралова-Белова, жена на маршала на Съветския съюз Агаркин и моя любовница…

Най-много от всичко на света желаех да приключа това следствие с резолюцията „делото е прекратено предвид липсата на престъпен състав в действията на заподозряната“. Но знаех, че това не може да стане. И ще трябва да поема върху себе си още един кръст — на съдията, произнасящ присъдата. От тази мисъл така ме зацепи главата, че намразих света от болка. Вървях по коридора и всяка крачка ехтеше в главата ми като удар на чук по наковалня…

През вратата на Грязновия кабинет се разнесе пронизителен вик, преминаващ във вой. Отворих и престъпих прага едва удържайки стокилограмовата си глава. Нямам право да боледувам, трябва да ми мине, опитвах се да си внуша, докато превключвах вниманието си към Грязнов.