Фридрих Незнански: Опасно за живота

— Е, бива, хайде да седнем по човешки — избоботи Митяй, след като засити началния глад.

Той взе да разтребва масата. Извади и няколко чинии от кухненското шкафче.

— Хайде, помагай — подхвърли на Андрюха. — Аз ще подредя всичко, а ти обели картофите. Ще ги сварим, ще ги посипем с копърче. Красота.

Но опияненият Андрюха смучеше от бутилката бира, без да помръдва от табуретката, на която се беше разплул.

— Чуваш ли какво ти говоря? Обели картофите!

— О, я стига — лениво отговори младежът. — Мързи ме.

— Ти какво бе, ще ми спориш ли сега? — започна изведнъж да освирепява Митяй.

— Стига бе — продължи да повтаря Андрюха, явно без да забелязва промяната в настроението на събутилника си.

— Ти искаш да плюскаш, чисти си ги, на мен и тъй ми е добре.

— С кого спориш бе, боклук! — неочаквано изкрещя Митяй и се хвърли срещу младежа.

Той сграбчи хилавия Андрей за яката на ризата, с един замах го вдигна на крака, блъсна главата му в стената и започна да го души. — Аз теб, боклук такъв, сега ще те задуша като сляпо коте и хич не ми пука!

Андрей ужасено гледаше побелелите очи на Митяй, като се опитваше да се измъкне от железните му лапи, и усещаше, че вече се задушава.

— Аз… аз… ще ги обеля — едва успя да изхрипти той.

Митяй дишаше тежко, гледаше почервенялото лице на Андрей и сълзите, които се стичаха от очите му.

— Добре, живей.

Той блъсна Андрей на табуретката. Младежът мъчително се закашля, като триеше сълзите си.

— Какво ти стана бе, Митяй, аз се пошегувах, пък ти без малко да ме затриеш — хленчеше Андрюха.

— Не си прави майтап с мен. — Митяй си наля чаша водка и я глътна на един дъх. — Не обичам, ясно?

Той изгледа младежа с тежкия си поглед.

— Ясно, ясно — закима Андрей. — Къде са картофите?

— Добре, хайде да пийнем, после ще ги обелиш — омекна изведнъж Митяй и протегна чаша на Андрюха.

Той пи и взе да мирише парче хляб.

— Аз, такова… ще ида… — промърмори Андрюха, изправи се и тутакси рухна на стола.

— Какво, хвана ли те? — ухили се Митяй. — Седи, не рипай! Няма да те пипна. Не спори с мен, слушай ме и всичко ще е наред, ясно? Ще ида в кенефа, в индивидуалния! Ама че кеф! — захили се Митяй. — А ти си седи, ясно?

Андрюха бързо-бързо закима. Наистина искаше да си тръгне. Той си е луд, тоя Митяй. Щеше да го убие за нищо. А и знае, че нищо не могат да му направят. В най-лошия случай пак ще го пъхнат в лудницата. Андрюха си спомни, че такива пристъпи на необуздана ярост завладяваха Митяй и в болницата. Но там няма как да се развилнееш. Яките санитари ще те увият като мумия в кълчищения чаршаф. А той, като изсъхне, се свива и започва да те души. Отначало леко, после все по-силно. Като полежиш така полузадушен — бързо ще се успокоиш. Или ще ти хакнат аминазин. Така боли, че сам молиш да умреш. Там бързо му набиваха канчето на Митяй. А тук нали ги няма санитарите, съвсем го удари през просото.

Не, трябва да се маха.

Но краката вече не го слушаха, а мислите му се разбягваха като хлебарки. И къде да си върви? Къде? При мамичка, да й слуша хленченето и да проси копейки? Тук поне е пълно с лапане и пиячка. Е, няма да спори с Митяй и толкова. Когато не го дразниш, той си е съвсем готин тип. Добър е. Я колко мангизи похарчи! А можеше да разкара Андрюха още като излязоха от болницата. Не, той е готин пич. Няма да споря с него и край.

— Спиш ли вече, а? — събуди се Андрюха от силния глас право в ухото му.

Той наистина беше заспал, обронил глава на мекия крайшник хляб.

— Събуждай се, сега ще направим вечерна проверка на пичките.

Митяй взе разбития телефон от хладилника и извади тефтерче.

— Може ли Наташа? А… Пардон. Зинка, ти ли си? В отпуска. Карай… Извикайте Ира…

Митяй разгръщаше мърлявите странички и въртеше шайбата. Андрюха пак взе да клюма с нос.

— Ама че кучки! — отново освирепя Митяй. — Всички са се разбягали. В отпуска, видиш ли, били. Нормалният, полово зрял психо няма на кого да легне! Ти кво, пак ли захърка? — страшно изгледа той младежа.

Андрюха бързо подскочи:

— Аз? Не, аз нищо…

— Внимавай, не спи, щото ще изстинеш — зловещо каза Митяй.

„Страшен тип е все пак. Трябва да зачезвам към къщи“ — пак сигнализира като червена лампичка някакъв алармен център в опиянения мозък на Андрюха.

— Виж какво, сега ще наминем в нашия бардак. Местните смукачки определено не са драснали на Бахамите. Сигурно вече са изпълзели. Търсят кой ще ги изтаврязи. Оттам ще си гушнем две пички. Сега ми е все тая на кого ще го завра, ако ще и на покойница.