Александра Маринина - Светлият лик на смъртта

Всъщност това беше всичко…

Още там, в красивия нагизден Кемер, Люба се зарече никога на никого да не говори подробно за живота си в Турция, за да не се чувства отново унизена и измамена и да не буди съжаление у събеседниците си. Сега обаче, разказвайки горестната си епопея на Лариса Томчак, тя не изпитваше нито обида, нито унижение. Само безразличие. Сякаш това не се бе случило с нея и тя просто разказваше нечия история, прочетена в книга или чута от случаен спътник. Лариса слушаше внимателно, не я прекъсваше. И едва накрая попита:

— И ти ще оставиш това така?

— Кое това? — уморено каза Люба.

— Това, което ти сториха твоята приятелка и приятелят ти. Това, че тя те е предала и те е изоставила сама, без пари в чуждата страна. Че се събра със Стрелников. Че Стрелников те предаде. Нима си готова да им простиш?

— Не знам, Лара. Още нищо не знам, освен че съм страшно уморена и че нямам къде да отида. Не мога да се прибера вкъщи без пари и без подаръци. Това е първият проблем, който трябва да реша.

— Ще го решим — обеща Лариса. — И пари ще намерим, и вносни дрешки, и сувенири. Ще се обадя на мои познати — сега всички поголовно летуват в Турция, със сигурност на някого са му останали нераздадени сувенири и други покупки. Засега ще поживееш у нас.

— Ами Слава? Няма ли да ви преча?

— Слава живее на вилата и няма да се прибере скоро.

— Защо? Да не сте скарани?

— Не — махна с ръка Лариса, — в душевна криза е. Моят Томчак остана без работа. Скапал се е, страда. В такива моменти обича да е сам.

— Как така е без работа? Напуснал е Стрелников, така ли?

— Тъкмо твоят ненагледен Стрелников го напусна. И него, и Гена Леонтиев. Заряза ги, също както заряза теб. Господи — простена Лариса, обхванала главата си с ръце, — да знаеш само, Любочка, колко го мразя! Колко го мразя! Способна съм да го убия.

Люба Сергиенко се прибра вкъщи цели три седмици след пристигането си от Турция. През цялото това време живя у семейство Томчак. Милозливата Лариса напълно й влезе в положението и заяви, че тя наистина не бива да се появява пред родителите си в този вид. Люба естествено се бе гледала в огледалото всеки ден в продължение на всичките месеци, прекарани в чужбина, но именно затова не бе забелязала коренните промени — а те веднага смайваха хората, които не бяха я виждали през това време. Очите й бяха хлътнали и изгубили блясъка си, в тях се бе появил един особен жален и умолителен израз. Беше отслабнала и бледа в лицето. И ако липсата на тен можеше да се обясни с ежедневната работа в офиса без почивни дни, то това изнурено от недояждане и недоспиване лице не можеше да се обясни с нищо. А пък този подплашен поглед…

Лариса караше Люба да спи колкото може повече, хранеше я като за спортно състезание, даваше й да пие витамини, а тя през това време тичаше по познати да търси дрешки и сувенири, донесени от Турция. Не че Лариса имаше много пари, но пък бяха достатъчно, за да заблудят родителите на Люба.

— Ще ми ги върнеш, когато можеш — решително заяви тя, когато връчи на Люба плик с три хиляди долара. — Не е спешно. Това са мои лични пари, Томчак нищо не знае за тях. Пестях за всеки случай, ето че сега ще свършат работа.

— Ами вие? — виновно попита Люба. — Нали каза, че Слава е без работа. С какво ще живеете?

— С онова, което спечелихме през последните години. Твоя Стрелников си го биваше и той се напечели, но и за нас остана. Разбери: трагедията на Славка не се състои в оставането му без работа, а в предателството на Стрелников. Накара го да напусне хубавата си работа, помъкна го със себе си, после, когато отиде във фондацията, повика и него, а сега Славка вече не му трябва. И историята с Гена Леонтиев е същата. Ако не бяха се повлекли навремето подир Стрелников, сега щяха да са завеждащи катедра или лаборатория, а може би и декани. А така на кого са потрябвали? Науката, Любочка, е нещо страшно, по-страшно от жена — тя не прощава изневярата. При изоставена жена можеш да се върнеш, ако хубаво й поплачеш и я трогнеш, но науката не се трогва от сълзи и разкаяния. Тя не стои на едно място, развива се и ако си я зарязал дори за една година — край, оказва се, че си безнадеждно изостанал. В нея има нови открития, нови направления, нови идеи. Не можеш да я догониш. Тоест можеш да я догониш, ако наистина го искаш, но докато не я догониш, на никого не си потрябвал, няма да те вземат на никаква прилична работа. А докато я догонваш, може и изобщо да те забравят. Кой беше този Томчак? Аха, онзи ли, дето преди пет години написа онази монография? Да, да, спомням си нещо. Ами какво е правил през последните години, какво е написал, кое направление е разработвал? Никакво? Тогава няма смисъл да говорим. И край, много ти здраве!