Александра Маринина - Светлият лик на смъртта

Люба изчерпа цялото си учтиво красноречие и се предаде. Разбра, че ако господарят не иска да плати — а той не иска, — тя нищо не може да направи. Тук е безправно същество, което живее без виза, без пари и без разрешение за работа.

Оказа се, че Мила не е платила и своята част от наема. За щастие хазяинът беше жалостив човек и се съгласи да повярва, че Люба непременно ще плати, когато може. След ден-два Люба разбра, че така не може да продължава. Няма откъде да вземе пари. Принуди се отново да отиде при хазяина. Той помисли малко и й предложи да работи в неговия магазин срещу наема и храна. За два месеца, каза той на лош немски, ще си отработиш борча.

Работата в магазина за трикотажни изделия се състоеше в това да кани купувачи руснаци и да ги убеждава да купят нещо. Да стои на прага или да седи на табуретка на улицата и да спира всеки руснак с предложение да види стоката. Това беше ужасно. Люба знаеше, че руснаците принципно се различават от всички други купувачи. Един немец, норвежец или англичанин никога не би влязъл в магазин, ако не е решил да купи нещо конкретно. Потрябва ли му нещо, влиза и купува. Не му ли трябва — седи в някой бар и пие бира. Докато руснаците, изтормозени от десетилетията дефицит и намиране с връзки, са свикнали да влизат в магазините за всеки случай — може пък да дават нещо! Макар и ненужно, но дефицитно, което може да им влезе в работа по-късно, някой ден. Това е останало в кръвта им, въпреки че в Русия, поне в Москва, понятието дефицит вече не съществува и в магазините има всичко, което душата ти поиска. Руснаците, които Люба успяваше да вкара в магазина, придирчиво разглеждаха фланелките, блузките, роклите, анцузите, питаха колко струват в долари и в турски лири, искаха да им покаже друг цвят или номер и нищо не купуваха. Люба трескаво отваряше пликовете, нареждаше изделията върху щанда, като хвалеше качеството им, припряно търсеше по лавиците онова, което те искаха, и същевременно беше сигурна, че нищо няма да излезе. Те просто я разиграват, изпитвайки удоволствие от вниманието, което им се оказва.

В началото на юни, не щеш ли, довтаса Мила, окичена със златни верижки и гривни, грееща от доволство и сякаш още по-стройна. Люба не се съмняваше, че тази стройност е придобита в резултат на системните физически упражнения яхане на партньора.

— Заминавам — съобщи й тя. — Някакви молби, поръчки?

Люба набързо драсна кратко писъмце на Стрелников, сложи го в плик и написа отгоре телефонните му номера — домашния и в офиса.

— Това ли е всичко? — учудено попита Мила.

— Няма друго. Както виждаш, засега нямам с какво да се похваля, така че няма и да съобщавам нищо. А на родителите си се обаждам по телефона.

— Е, твоя си работа! — сви рамене приятелката й.

Към края на юли собственикът на къщата и магазина най-сетне заяви, че Люба вече не му дължи нищо и може да смята, че е свободна. Междувременно тя се бе запознала с двама млади казахи, които учеха в Турция, а лете също като нея припечелваха по нещо, работейки в магазини. Единият — в бижутериен, другият — в бутик за скъпи кожени облекла. Бяха весели, отракани момчета, не се притесняваха от работата си и очевидно не я смятаха за унижение. Те обясниха на Люба първоначалната й грешка: не е бивало да се съгласява на месечно заплащане, трябвало е да поиска собственикът на хотела да й плаща за всеки работен ден. Тук така било прието.

Изобщо се оказа, че в Турция има много казахски студенти. Турция сключила договор с Казахстан за взаимна размяна на студенти и казахските момчета, пристигнали в рамките на тази спогодба да учат в Истанбул и Анкара, лете работели по курортите. Всички те говореха турски доста добре, защото първата учебна година била подготвителна и през нея се изучавали само език и литература. Разбира се, на тях им беше много по-лесно с езика, а и се сдобиваха с приятели тук. Именно казахските момчета помогнаха на Люба да си намери друга работа, не толкова унизителна и все пак с някаква перспектива рано или късно да си замине. Назначиха я за мениджър в ресторант „Дюпон“ в Кемер.

Впрочем определението мениджър естествено се оказа евфемизъм, прикриващ все същите задължения — да кани минувачите в ресторанта и да превежда. Ресторантът се намираше на територията на комплекс „Марина“, което означаваше „Приморски“, и беше разположен между огромния петзвезден хотел „Тюркиз“ и плажа. Собственикът му сладострастно огледа Люба от главата до петите и постави своите условия. За всеки клиент руснак ще й се начислява един долар. Ще я хранят срещу петнайсет долара на ден. За стаята ще плаща също петнайсет долара на денонощие. Така че за да оправдае пребиваването си в „Дюпон“, тя трябва да осигури минимум трийсет клиенти на ден. Всичко, което получи отгоре, ще се натрупва, докато се съберат пари за билет до Москва и за допълнителната вноска за визата. А това представляваше почти петстотин долара. Работният ден беше от дванайсет часа на обед до полунощ. Тя трябваше да привлича клиенти, да им помага за менюто, да им обяснява кое ястие от какво е приготвено, да бъде любезна и да полага всички усилия те да се почувстват в „Дюпон“ уютно и комфортно, така че непременно да дойдат пак и да доведат приятелите си. И да правят големи поръчки.