Александра Маринина: Светлият лик на смъртта

— Не, Лара. Нищо подобно…

… Първите пет дни минаха във възторжена омая. Курортните райони в Турция наистина са райски места, особено през април, когато още не те смазва жегата. Момичетата с наслада разглеждаха изложените на витрините златни украшения, пресмятаха цени и като вземаха предвид бъдещите си заплати от по две хиляди долара, колиетата, гривните и обеците им се виждаха смешно евтини. Влизаха във всеки магазин, където се продаваха кожени изделия, мереха палта, шуби, якета и избираха модели, които непременно щяха да си купят веднага щом спечелят пари. Навсякъде ги черпеха с кафе, собствениците на магазини, ресторанти и барове им се усмихваха и ги канеха да влязат — и животът им изглеждаше красив и безметежен. Фирмаджиите, които ги бяха поканили, всяка вечер им разказваха къде и с кого са говорили за евентуалното назначаване на момичетата на работа и кой какво им е обещал. Но минаха пет дни, после десет, а те все още не получаваха работа. Останаха съвсем без пари, макар да харчеха много пестеливо, само за храна, и то най-евтина, не смееха дори да пият едно кафе в повече. На единайсетия ден строителите им съобщиха, че нищо не става. Единствената работа, която успели да им намерят, била като масажистки в хотел. Те нямаха избор, не можеха дори да си купят билети за Москва — и се съгласиха. И двете навремето бяха завършили курс за масажисти. Всъщност именно на този курс се бяха запознали и сприятелили, а после заедно бяха решили да учат в колежа по хотелиерство.

Строителите ги закараха някъде между Сиде и Манавгат. След два дни собственикът на хотела, който свободно говореше английски, ги покани на вечеря и им съобщи предложението си делово, просто и без заобикалки. Но не се и обиди, когато чу в отговор тяхното учтиво не. Люба сметна, че с това въпросът е изчерпан веднъж завинаги. До средата на май момичетата бачкаха робски, масажирайки гърбове, кореми, хълбоци и крака, покрити с бронзов загар и миришещи на солена средиземноморска вода. Априлските гости на хотела бяха предимно от Германия и Норвегия, към средата на май започнаха да идват и руснаци. Техните съотечественици на драго сърце разговаряха с хубавичките масажистки, разпитваха ги за порядките в хотела, колко печелят момичетата. Щом чуеха отговора, се кискаха презрително. Какъв е смисълът да отидеш в чужбина, за да се трепеш за жалки грошове!

— Да, но сме на курорт през целия сезон — весело отговаряше Люба. — И то безплатно. А вие сте само за две седмици.

Разбира се, всъщност не й беше весело и далеч не смяташе работата си за курорт. Работното й време беше от девет сутринта до девет вечерта, без почивни дни. Четиризвездният хотел трябваше да осигурява услуги на гостите си по всяко време. Но нали не можеше да се оплаква пред тези доволни от живота курортисти? Люба не можеше да понася да я съжаляват и да я смятат за нещастна неудачница.

Когато първият месец свърши, дойде време да получат първата си заплата — обещаните от собственика на хотела сто и петдесет долара. Тогава върху Люба се стовари поредният удар. Собственикът заяви, че хотелът не вървял добре, гостите били много по-малко от очакваните и той нямал с какво да плати на масажистките. Да поработели още един месец и тогава, ако положението се подобри, той ще им плати за двата месеца.

Момичетата вдигнаха скандал, викаха, плакаха, молиха се. Собственикът им каза да дойдат пак на другия ден следобед — той щял да помисли какво може да се направи по въпроса.

— Будалка ни! — ядосано каза Люба. — Дори да останем още един месец, няма гаранции, че ще ни плати. Ще продължаваме да се трепем само срещу храна.

Мила мрачно мълчеше. Бяха се озовали в абсолютно безправно положение. Туристическата виза, която бяха получили за десет долара при пристигането си в Анталия, беше действителна само един месец и този месец беше изтекъл преди две седмици. Сега, за да имат изобщо някакви права, трябваше да получат нова виза, която вече струваше много по-скъпо. Те не можеха да се обърнат към полицията, за да изискат парите от работодателя си, защото нямаха право да работят в Турция. Нямаха изобщо никакви права.

На другата сутрин отново започнаха работа. Люба сметна, че така е правилно: не бива да ядосват работодателя си. Ако не се явят на работа, той може и да им плати заработените пари, но няма да ги вземе за следващия месец. До обед Люба успя да обслужи петима клиенти, затвори кабинета за масажи и почука на съседната врата, зад която работеше Мила. Беше време да отидат при собственика на хотела. Вратата се оказа заключена. Люба няколко пъти натисна дръжката и за всеки случай високо извика приятелката си. Познаваше характера й и беше сигурна, че Мила практикува не само оздравителни масажи. Но зад вратата цареше тишина и тя разбра, че Мила не е там.