— Не прави това, Слава, по-добре се върни към науката, докато не е станало късно. Тригодишно прекъсване все някак може да се навакса, още повече че сега си на длъжност заместник-ректор по науката, а от тази длъжност спокойно можеш да се преместиш като заместник-директор на някой научноизследователски институт. Ако се повлечеш след Стрелников към тази фондация, това вече ще е необратимо. Никой не взема отново на държавна служба хора, които са я напуснали, за да работят в бизнеса — там не обичат такива. Максимумът, на който можеш да разчиташ след фондацията, е длъжността старши научен сътрудник. Няма ли да се чувстваш като паднал от високо?
— Аз съм му нужен — упорито повтаряше Томчак. — Той ме помоли да напусна заедно с него.
Лариса беше безсилна срещу тези доводи. В същото положение бяха и семейство Леонтиеви. Ана умоляваше мъжа си да си събере ума, докато не е станало късно, а той, на свой ред, декламираше помпозните думи за мъжкото приятелство. Томчак и Леонтиев напуснаха института заедно със Стрелников и започнаха работа в създадената от него фондация. И ето че сега, както се разбра, Владимир Стрелников бе назначен на висок пост в апарата на Държавния комитет по висшето образование и бе изоставил верните си приятели на произвола на съдбата. И двамата нямаха истинско отношение към бизнеса, не го обичаха и почти не го разбираха. Те не можеха да ръководят фондацията без разтропания, енергичен и предприемчив Стрелников. Нещо повече — докато бяха организирали работата на фондацията, те, както и преди в института, по нареждане на шефа си бяха проявявали крайна строгост и взискателност към останалите служители. Дори в случаите, когато Владимир Алексеевич абсолютно очевидно не беше прав или вземаше несправедливи мерки, те демонстрираха солидарност с него пред служителите, които идваха да търсят от тях защита и разбиране. Законите на корпоративността и мъжкото приятелство го изискваха. Именно затова трудно можеше да се очаква с напускането на Стрелников всичко във фондацията да си остане, както преди. И тук Томчак и Леонтиев вече бяха заобиколени от недоброжелатели и врагове и тези врагове веднага надигнаха глави и започнаха да търсят възможности да си разчистят сметките с потисниците.
Но всичко това очертаваше ситуацията, така да се каже, глобално. То представляваше само основите, върху които ядът и омразата издигнаха своето здание. Но освен основи, за всеки градеж са нужни и тухли. Стрелников непрекъснато ги доставяше на Лариса Томчак и Ана Леонтиева.
Той имаше чаровния навик да се обажда към шест часа вечерта от колата си и да казва на секретарката:
— Наталия Семьоновна, кажете на Томчак да не си тръгва. Трябва да говоря с него. Ще бъда там след двайсет минути.
И Томчак седеше в кабинета си като вързан. След половин час се обаждаше в приемната, недоумявайки защо Стрелников още не го вика, щом толкова му е потрябвал. Наталия Семьоновна отговаряше:
— Владимир Алексеевич е зает, има посетители.
Томчак чакаше. През десет минути се обаждаше Лариса, защото трябваше да ходят някъде: на гости, на банкет или пък имаха други определени планове за вечерта. В края на краищата тя чакаше мъжа си за вечеря, не сядаше на масата без него и естествено искаше поне да знае нещо определено.
— Прибирай се — казваше Лариса. — Нищо страшно няма да се случи.
— Той ме помоли да не си тръгвам. Трябвам му.
Най-сетне към осем и половина вратата широко се отваряше и на прага на кабинета на Томчак заставаше лично Стрелников — невъзможно красив, с разкопчано скъпо яке и мобилен телефон в ръката.
— Хайде да се прибираме! — казваше той, сякаш нищо не се е случило.
— Искаше да говориш с мен — плахо му напомняше Томчак.
— Утре ще говорим. Хрумна ми една идея, утре ще ти обясня.
Нито веднъж и през ум не му мина да предложи на Томчак, който добросъвестно освобождаваше шофьора на служебната кола точно в шест часа, да го закара със своята, след като толкова се бе забавил в института, и то по негова молба. А пък да се извини — за това и дума не можеше да става. Но далеч невинаги ставаше така. Случваше се вбесеният от безцелното чакане Томчак да отиде до кабинета на ректора и с изненада да установи, че вратата му е заключена. Да, понякога Стрелников си тръгваше, без дори да си спомни, че е вързал заместника си с молбата да го чака.
Той се държеше със заместниците си като със свои собствени роби, без изобщо да мисли, че те имат някакви планове, нужди и изобщо свой живот. При което майсторски избягваше възможните обяснения по този повод. Беше способен например в девет и петнайсет сутринта да се обади неизвестно откъде (включително и от топлото си легло) на секретарката Наталия Семьоновна и да каже:
Читать дальше