Александра Маринина - Призрачна музика

— И ти си ме мамила половин година! Половин година си ходила по срещи с него, а на мен си ми дрънкала разни лъжи за поликлиники и магазини, така ли? Половин година си лягала в леглото с него, а сетне си се прибирала вкъщи и си ме прегръщала, така ли? Кажи? Така ли беше?

Тя кимна.

— Миша, скъпи мой, ти си прав, прав си за всичко. Аз съм отвратителен лъжлив боклук, можеш да ме наричаш както си искаш, само го спаси!

Олга се разплака отчаяно и силно.

— И според теб как трябва да спася твоя любовник? — попита с неочаквана хладина съпругът й.

— Поговори със следователя, помоли го… Щом си в течение на събитията, значи знаеш кой води разследването. Кажи му, че Георгий не е виновен, на теб ще ти повярват. Миша, моля те! Умолявам те! Искаш ли да падна на колене пред теб?

— Недей. — Устните му се разкривиха в гнуслива усмивка. — Нека минем без патетичност. Добре де, да речем, че успея да постигна резултат и пуснат твоя любовник. И какво ще стане след това? Ти ще се омъжиш за богатия вдовец и ще ме зарежеш заедно с мизерната ми милиционерска заплата, така ли? И ще вземеш и сина ни, за да расте в безгрижие, богатство и охолство? Изобщо как си представяш по-нататъшния развой на събитията?

— Не знам, Миша… Ще стане, както ти решиш, само го спаси. Ако кажеш, ще си отида; ако кажеш, ще остана.

— Ще останеш ли? И ще ми бъдеш вярна съпруга? Или ще продължиш да ме лъжеш и да ходиш на срещи с твоя Дударев?

— Давам ти честната си дума, кълна се, че никога повече няма да се видя с него, ако ми кажеш да остана. Няма да те лъжа. Само направи нещо…

Михаил излезе мълчешком от кухнята. След няколко минути Олга го видя в антрето — напълно облечен със светли панталони и лека риза с къс ръкав.

— Къде отиваш? — попита тя с надежда.

Може би Михаил се е вслушал в молбите й и сега ще отиде при онзи следовател да се разбере с него.

— На работа.

— Ще направиш ли каквото те помолих?

— Не знам. Аз задържах Дударев. Но сега, когато стана ясно, че той ти е любовник, нямам право да водя разследването. Трябва да съобщя това на ръководството и да предам делото на друг следовател.

— Но ще си поговориш с него, нали? — настояваше Олга.

— Едва ли. В принципите ми не влиза да защитавам престъпници, а още по-малко убийци. Всъщност твоят любовник знае ли къде работя?

— Разбира се.

— Значи е знаел кой го разпитва, но не каза нито дума. Браво на него, истински джентълмен. Но въпреки това е глупак. Ако ми беше казал веднага, моментално щях да го пратя при друг следовател, може би щеше да извади по-голям късмет с него. Желая ви всичко хубаво, Олга Василевна!

Той затръшна вратата с всичка сила. Олга стоеше неподвижно в антрето, загледана тъпо в мястото, където току-що стоеше мъжът й, сякаш продължаваше да разговаря с него. „Направи нещо — повтаряше си тя наум, — направи всичко необходимо, за да го спасиш, и аз ще ти бъда вярна съпруга до гроб“.

Борис Виталевич Гмиря пое от следователя Ермилов наказателното дело за убийството на гражданката Елена Петровна Дударева. Уликите срещу мъжа на убитата бяха повече от убедителни и той не бързаше да пуска задържания. Вярно, обискът в дома на Дудареви не даде ценни резултати и не бяха открити никакви следи за това, че там е било изработено взривно устройство и че смъртоносният сигнал е бил изпратен точно оттам. Но Гмиря бе напълно съгласен с предшественика си Ермилов, че бутона може да го натисне всеки и че изобщо не е задължително самият Дударев да е извършил това. И сега той бе изправен пред проблема да разпита поголовно всички обитатели на блок номер осем и на съседните блокове дали някой не е виждал близо до колата подозрителни хора, които се мотаят без работа или чакат неизвестно какво. Може би в момента на взрива някой бе видял как самият съпруг на Елена Петровна е излязъл на балкона? В края на краищата фактът, че дистанционното управление не бе намерено в апартамента, все още не означаваше нищо, тъй като до пристигането на милицията беше минало доста време и виновникът за скоропостижната смърт на любимата си съпруга съвсем успешно би могъл да натика уликата къде ли не, включително и в шахтата за боклук, която между другото също трябваше да се огледа. Паралелно се проверяваше целият кръг от познати на Георгий Николаевич Дударев, за да се установят лицата, които заподозреният би могъл да ангажира за толкова деликатна работа като ликвидирането на собствената му жена.

Оперативният работник Сергей Зарубин — чевръсто, съобразително и съвсем нисичко на ръст момче, изпълняваше задачата да разпита обитателите на микрорайона, в който бе станала трагедията. Обикаляйки апартаментите един след друг, той най-често се срещаше с хора, които през онази гореща неделна сутрин не са били в града. „Направо е изумително — мислеше си той, докато се качваше на поредния етаж и натискаше поредния бутон на звънеца, — всички надават вой, че тънат в мизерия, а когото и да попиташ, всички имат вили. Или поне коли, с които излизат извън града, за да се отърват от задушния бетонен кафез“.