Александра Маринина - Призрачна музика

Настя дори не знаеше защо попита Артьом за това. Отговорът й беше известен, но тя искаше да се убеди, че не е сгрешила. Струваше й се твърде невероятно, че един толкова млад човек е в състояние да направи такава зряла крачка.

— Знаете ли, Анастасия Павловна, реших, че може би не е нужно да ставам композитор. Заради слепотата си не бих могъл да се занимавам пълноценно с това, което означава, че няма да мога да правя музика, а… някакво подобие на музика. Нещо като призрачна музика. Общо взето, няма да е истинска. А се страхувам, че всички ще ме смятат за инвалид, ще ме съжаляват и ще си казват: браво на него, сляп е, а свири. И тъй нататък. Ще ме съжаляват и от съжаление ще лъжат, че пиша хубава музика, която всъщност ще е лоша. Не искам да става така. Не желая да се измъчвам от подозрения, че хората около мен са неискрени. И открих работа, която мога да върша независимо от очите си, разбирате ли! И Денис ще е до мен, защото на него това също му е интересно. А по-нататък може и да се върна към музиката. Нали вие също ми казахте, че интересите на хората се променят. Утре това отново ще бъде музиката, но днес е… Днес е друго.

Той не каза „приятелството“ или „Денис“. Той каза „друго“, като инстинктивно и деликатно избегна патетиката.

„Направо е невероятно — мислеше си Настя, докато се прибираше към къщи от болницата, — откъде се взе толкова проникновено прозрение у това съвсем младо момче? Дори и някои възрастни не осъзнават тези неща. Всъщност казват, че децата, които още от малки страдат от някакъв недъг, порастват и помъдряват много по-рано и изобщо душата им е устроена по друг начин“.

Настя пътуваше с метрото и си мислеше колко различна може да е ревността. Имаше две разновидности в проявата на ревност: да унищожиш съперника си или да се извисиш над него. Първият път беше по-лесен и страшно много хора тръгваха по него. Ограничаваха контактите на любимия си човек с онзи, от когото ревнуваха, не му позволяваха да направи крачка без контрол, принуждаваха го да се отчита за всяка минута и за всяко телефонно обаждане. Опитваха се да пропъдят колкото се може по-далеч съперника си, ако имаха такава възможност. Или да отведат любимия си човек на друго място, в друг град или в друга страна. Можеха да компрометират съперника си, като разкажат нелицеприятни истини за него или го заливат с помия на всеки ъгъл, за да унищожат репутацията му, което бе още по-лесно. И накрая можеха да го убият. Вариантите бяха много, но смисълът беше един: да направиш невъзможно общуването на любимия си човек с онзи, който му е по-интересен и по-скъп, отколкото си ти. В действителност това бе върхът на егоизма, но никой не поглеждаше на проблема в толкова оголен вид. Точно по този път беше тръгнал опитният следовател и съвсем зрял мъж полковник Ермилов.

Но имаше и друг път: да докажеш на любимия си човек, че изобщо не си по-лош, че си достоен за любов, внимание и уважение, че имаш такива качества, които твоят съперник не притежава. Този път беше труден и дълъг и изискваше тежък труд и огромно търпение. Много малко хора избираха този път на борба за любовта си. Но шестнайсетгодишният Денис Баженов бе избрал точно него. Макар да го направи неумело, макар да извърши всичко неправилно, неговият избор беше такъв — трудният и тежък път. И дори само заради това той бе достоен за уважение и обич. Със самия факт, че направи такъв избор, той доказа, че се различава от много други хора и че е по-добър от тях. Дано Господ му даде щастие, защото е добър човек.

Частен детектив, главен герой в криминалните романи на американския писател Рекс Стаут (1896-1975 г.). — Б. пр.