Александра Маринина - Призрачна музика

Беше му горещо, ризата му бе залепнала за гърба, а панталоните — по краката, и когато излезе от входа, който вече бе обиколил, Сергей се отправи към близкия павилион, за да си купи кутия студена „Пепси кола“. Пътьом му хрумна мисълта, че ако някой страничен човек е чакал дълго някого тук, не е изключено също да е отишъл до павилиона за разхладителна напитка. Разбира се, ако ставаше дума за някой печен и опитен престъпник, той нямаше да се разкрие толкова глупаво, но не всички престъпници бяха опитни и умни и сред тях също се срещаха какви ли не, включително и не съвсем предпазливи.

— Какво имате в хладилника? — попита той съненото на вид момиче, което стоеше зад витрината.

— Всичко — проточи вяло то. — Всичко е изложено на витрината, изберете си.

— Да не искате да кажете, че всичко, което е на витрината, го има и в хладилника? — уточни недоверчиво Сергей.

— Всичко — отвърна непоколебимо момичето.

— Дори и обикновена минерална вода?

— „Вера“ и „Свят извор“. Каква искате?

— Дайте ми „Извор“. Колко ви дължа?

Момичето каза цената. Сергей дълго рови в портмонето си, търсейки дребни, като в същото време си мърмореше нещо забавно, хвърляйки дяволити погледи към омаломощеното от жегата момиче, и в крайна сметка го разприказва. Естествено започнаха с въпроса как върви търговията в тази горещина, а сетне плавно преминаха към постоянните клиенти — служителите от близките учреждения. А след това Сергей, забелязал, че предпазливостта на събеседничката му се изпари, й призна причината за интереса си.

— Олеле, от милицията! — Момичето, кой знае защо, плесна с ръце и се разсмя. — Ама вземат ли такива дребосъци в милицията?

— Разбира се, вземат ги и още как. Нарочно, та никой да не се сети, че съм от милицията — обясни й заговорнически Зарубин. — Е, Лялечка, ще си спомниш ли нещо от вчерашния ден?

— Че какво има да си спомням — въздъхна угнетено тя. — Беше истинско мъртвило, ведомствата не работеха, а пък хората, които живеят тук, до един си заминаха по вилите. Когато градът е пуст, търговията ми не върви.

— Още повече — оживи се оперативният работник. — Значи купувачите са били малко и ти ще си ги спомниш. Особено онези, които са дошли сутринта, преди колата да се взриви.

— Дойде едно момче, много добре си го спомням. Появи се точно преди да тресне взривът — каза уверено Лялечка.

— Какво момче? Малко ли беше?

— Не, не съвсем. На около осемнайсет години, а може би и на повече. Беше едно такова слабичко, хилавко. Но когато се наведе до прозорчето, забелязах, че е гладко избръснато. В смисъл, че лицето му не беше детско, а бръснато, разбираш ли? И изражението му бе много напрегнато, децата нямат такива изражения.

— Прекрасно! — зарадва се Сергей. — Какво друго можеш да ми кажеш за него? Как беше облечено?

— Най-обикновено, със светли къси панталони и с фланелка с някакъв надпис — не можах да го прочета. Да, и въртеше в ръката си някакво топче. Дори си помислих: защо ли му е това топче?

— Какво топче?

— Червено.

— Голямо ли беше?

— Не, ей такова. — Лялечка събра палеца и показалеца си, показвайки диаметъра на топчето. — Май беше пластмасово.

— А сръчно ли го въртеше?

— Много! — въздъхна завистливо девойката. — Ако аз можех да правя такива неща, нямаше да седя тук, а щях да играя в цирка. Същински Акопян.

„Акопян значи — помисли си със задоволство Зарубин. — За да въртиш така топче, трябва непрекъснато да тренираш, направо по двайсет и четири часа в денонощието. Което означава, че става дума за траен навик. А това вече е нещо“.

Сергей изпи на един дъх бутилката студена минерална вода до павилиона, купи си още една и тръгна да търси момчето. Разбира се, отличителните му белези не бяха кой знае какви. Момчето с топчето можеше да е въпросният убиец, но можеше да е и най-обикновен минувач, ала при всички случаи трябваше да го намери, още повече че то най-вероятно бе видяло убиеца.

И всичко започна отначало. Входът, стълбището, етажът, вратата, звънецът, въпросът: „Познавате ли едно слабичко момче, което има навика да върти топче в ръка?“, благодарност, отново врата, звънец, въпрос, стълби, врата… Краката му пулсираха, а ризата и панталоните му се превърнаха в негова втора кожа, която бе залепнала толкова плътно за тялото му, та му се струваше, че никога няма да може да я отлепи.

Към десет часа вечерта се наложи да прекъсне обиколката, защото хората не бяха много склонни да отварят вратите си толкова късно на някакъв непознат дори когато им показваше авторитетната си карта. Нервничеха и се стараеха да отговарят както им падне, без да вникват в нищо и без да се замислят, само и само неканеният гост час по-скоро да си отиде.