Александра Маринина - Стечение на обстоятелствата

— Не бъдете толкова нервен, Владимир Николаевич — бе му казала Филатова с ръка върху дръжката на бравата. — До утре.

Февруари се бе случил топъл и кишав, в стаята бе било задушно дори и при отворен прозорец. Възложителя бе почувствал, че ръцете му се вледеняват.

„Значи все пак знае…“

Колата зави от „Садовое кольцо“ по улица „Каляевская“.

— А сега накъде? — попита Захаров.

— Все направо. Знаеш ли, радвам се че ме потърси. — Настя го докосна по рамото. — Как се сети?

— Не се иска много акъл — усмихна се Дима. — Този младият, черноокият — и той ли работи във вашия отдел?

— Доценко ли? Да. Защо, нещо да не е сгафил?

— Добро момче е — одобрително кимна Дима. — Умее да разпитва. С къси изречения, без нито една излишна дума, без никакъв натиск. Лекичко те насочва, не можеш да се усетиш. Толкова бях ядосан, а успях да си спомня буквално целия разговор в колата. Добро момче — повтори той. — Такива като него са незаменими в работата със свидетелите.

— Да, незаменим е. И все пак защо ме потърси?

— И аз не знам — сви рамене Захаров. — Жал ми е за нея.

— За кого ти е жал? — учуди се Настя.

— За тази… Филатова. Ама че глупост! — измънка той. — Познавах я само половин час, абе колко съм я познавал — даже за името не я попитах, заради нея три денонощия висях в ареста и изведнъж разбирам, че ми е мъчно за тази жена.

— И ме чака два часа на улицата, за да ми съобщиш това?

— Ако трябва да бъда честен, бих искал да ти кажа, че ще се радвам да помогна. Вие там в криминалното сте кадърни и опитни, но всичко се случва. Може пък да потрябвам. Никога не ми е било така мъчно за жертвите, както сега. Явно с нещо ме е впечатлила. Така че имай го предвид.

— Благодаря. Много трогателно — възсухо отвърна Настя. — Сега надясно по моста. Поне разбираш ли, че ти самият си все още под подозрение?

— Ще потърпя, какво да се прави — миролюбиво рече Дима. — Хубав квартал, озеленен, тих. Тук ли живееш?

— Тук живеят родителите ми. А аз на „Шчелковская“.

Сбогувайки се с Настя, той задържа ръката й и се взря в нея.

— Не си се променила. Все си същото момиченце в дънки и с дълга конска опашка. На колко години стана?

— На тридесет и две — усмихна се Настя.

— И не си се омъжила?

— Не ме разсмивай. Още веднъж ти благодаря, че ме докара.

Когато възникна въпросът за смяна на жилището, основният аргумент на Настиния пастрок беше, че „за трима драскачи кухнята няма да стигне“. Докато Настя учеше в гимназията и университета, а Леонид Петрович практикуваше или, както се казва, работеше „на терен“, тристайното жилище беше наполовина затрупано с книгите и ръкописите на майка й, която беше известен учен лингвист. След това и Настя започна да си завоюва разни ъгълчета за своите безбройни листчета и чудновати разчети. А когато и Леонид Петрович приключи с практическата си работа и се премести от Районното управление на МВР във Висшето задочно юридическо училище на милицията като преподавател по оперативно-следствена дейност, в жилището стана наистина тясно.

Сега Настя живееше отделно, в другия край на Москва, но често ходеше в апартамента на родителите си, особено откакто майка й замина за две години на работа в Швеция. За разлика от Настя Леонид Петрович беше добър домакин, не му тежеше да си готви, но най-привлекателно от всичко беше, че апартаментът се намираше близо до „Петровка“. Когато Настя останеше да нощува там, сутрин можеше да си поспи четиридесет минути повече.

Настанила се удобно в мекия фотьойл, тя наблюдаваше как пастрокът й разопакова колета, който майка й беше изпратила. Леонид Петрович извади малка плоска кутийка.

— Твоите играчки. Сигурно вече имаш пълен комплект?

— Съвършенството няма граници — пошегува се Настя, докато я поемаше. — Татко, какъв е Богданов?

— Богданов ли? Бившият началник на Главното управление на вътрешните работи на Москва? Ти добре ли си, миличка?

От удивление Леонид Петрович изпусна списанието по криминалистика, което му беше изпратила жена му.

— Не този. Богданов от академията, от катедра „Организация на разследването на престъпленията“.

— А — облекчено въздъхна пастрокът й. — Познавам го. Сродни катедри, познаваме се всичките. Защо се интересуваш от него?

— За всеки случай. А познаваш ли Идзиковски от Интерпол?

— Чувал съм фамилията му, но лично не го познавам. Други въпроси?

— А с Ирина Сергеевна Филатова от Научноизследователския институт на МВР срещал ли си се?