Александра Маринина - Стечение на обстоятелствата

Коротков се спря. Той самият не разбираше защо не му се щеше да пуска Людмила Семьонова, която доверчиво се опираше на ръката му. Но да продължава така, ставаше неприлично.

— Благодаря ви, Люда — рече й тихо. — Няма да ви измъчвам повече. Вървете да се простите с Ирина. Време ми е да тръгвам.

Той премина през бавно движещата се тълпа, като само за секунда забави крачка край ниския мургав мъж с рогови очила, а след това и край двамата мъже с огромни букети от гладиоли, почти напълно закриващи лицата им. Сега беше вече сигурен, че видеокамерата ще хване и тримата в едър план.

Докато вървеше по Крестовския мост, почти задушавайки се от тежкия, лепкав зной, Юра Коротков се мъчеше да се настрои към делото на Плешков, на което трябваше да посвети следващите няколко часа. Но мислите му отлитаха някъде встрани, където един тихичък гласец упорито му повтаряше: „Аз не се шегувам. Оженете се за мен.“

„… Тя изнасяше на плещите си целия план на отдела. Свършваше своите теми, включваше се в чужди. Трудеше се като товарен кон. В събота почиваше, в неделя и по празниците си вземаше работа за вкъщи. Нашият шеф буквално я експлоатираше. А на нея й беше неудобно да си вземе свободен ден…“

„… Доста се страхуваха от нея, особено когато й даваха текстове за рецензия. Ирина Сергеевна беше много придирчива, хващаше се за всяка дума. Когато ми върна дисертацията, всички бели полета бяха изписани с молив, можете ли да си представите? Всички полета на абсолютно всички страници. А накрая беше приложила още няколко листа със забележки. И то не защото съм толкова тъп. Просто всички дисертации така ги четеше. Затова пък колегите знаеха, че ако се съобразят с нейните забележки и поправки, работата ще мине без никакви проблеми. Точно затова повечето се стараеха да й пробутат дисертациите си, а тя на никого не отказваше, макар че винаги беше страшно заета. Имаше и такива, които като си вземеха дисертацията със забележките, започваха да тръбят, че „самата Филатова я е чела“, и не поправяха нито буква. Репутацията на Ирина Сергеевна беше желязна. След нейните поправки работата можеше и да не се чете, а направо да се праща в научния съвет за защита. Някои се възползваха от това. А когато веднъж тя откри измамата, стана една! Не я домързя, дойде на защитата, изказа се като неофициален опонент и в буквалния смисъл срина дисертацията със земята. Всичко можеше да прости — и мързела, и глупостта, но не можеше да търпи мошениците. Те я изкарваха от кожата й…“

„… Врагове? У Ирина? Че откъде да ги има?!“

„… Тайничко Ирка доста хора не я обичаха. Но главно тези, които не я разбираха. Ами съдете сами — все още млада, привлекателна, ползваща се с огромно внимание от страна на мъжете и изцяло отдадена на работата си. Значи нещо не е наред. И за какво толкова ще се трепи? Пред ръководството ли искаше да се покаже? На тридесет и четири години става водещ научен сътрудник, а според сегашните изисквания такава длъжност се заема само от доктор на науките. За какво й е такова издигане? Но тези, които я познаваха, знаеха, че на нея й е интересно това, с което се занимава. Много пъти ми е казвала, че още от детството любимият й въпрос е бил: „Защо?“ Защо става така, а не иначе? Защо става това, защо онова? И в криминологията си остана такава „питанка“, все си блъскаше главата, опитваше се да разбере защо престъпността е такава, а не онакава…“

„… Ние всички я товарехме с проблемите си. Тя умееше да слуша. И да утешава. Ставаше ти по-леко, като поговориш с нея. Тя ни беше вместо психотерапевт. И винаги ни даваше един и същ съвет — постъпвай така, както на теб самата ти се иска, не върви срещу природата си, не се насилвай…“

„… Филатова беше злопаметна, не умееше да прощава. Но да отмъщава — не, беше твърде мека за това. Тя си правеше някакви изводи и след това не ги променяше, ако ще и целият свят да се обърне. Слагаше на човек етикет за цял живот и дори от самия него не го криеше. Веднъж един наш сътрудник взел от нея доста голяма сума назаем, уж за една седмица, а й я върнал чак след два месеца. Филатова нито веднъж не му напомнила, нито го попитала, макар че били в съседни стаи и се виждали по двадесет пъти на ден. Но когато той пак я помолил за същото, тя му отговорила: „Володя, ти си хубаво момче, но няма да ти дам пари назаем. Не си коректен и аз вече ти нямам доверие.“ Представяте ли си, казала му го пред всички. Такава си беше…“

„… Ние се чудехме защо Ирина не пише докторска дисертация. Никой не се съмняваше, че ще се справи. А тя се шегуваше, че й било рано още да се погребва, че не си била походила още. Разбира се, можехме да я разберем — докато в съвета са нашите зубри, станали доктори на науките чак на петдесет, никой няма да пусне Филатова, твърде млада беше. И все пак, струва ми се, че нашият шеф я беше притиснал, особено след като постави жестоки изисквания за длъжностите, заемани от водещи научни сътрудници. Във всеки случай, в плана на института за хиляда деветстотин деветдесет и втора година фигурира и нейната монография…“