Карин Фоссум - Не поглеждай назад

Тя тръгна с бързи крачки, без да се обръща. Повиках я по име. Не исках да се откажа, трябваше да разбера каква е причината! Най-сетне тя се предаде и се качи при мен. Седеше, вкопчила здраво ръце в раницата в скута си. Карах бавно, исках да оформя изречение, но не знаех откъде да започна, дали не бях на път да направя нещо, което да стане опасно и за двама ни. Продължих да шофирам, а с крайчеца на окото си долових как напрегнатото момиче ми отправя тежко обвинение.

„Имам нужда да поговоря с някого — подзех аз колебливо и стиснах здраво волана. — Не ми е лесно.“

„Знам“, отвърна тя, загледана през прозореца. После внезапно се обърна към мен и за миг ме измери с поглед. Възприех поведението й като малка пробойна и се помъчих да се отпусна. Все още имаше време да се измъкна от цялата каша и да я оставя зад гърба си, но тя седеше до мен и ме слушаше. Вероятно е била достатъчно зряла, за да разбере всичко това, а може би искаше само да си призная и да я помоля за прошка. Ани с нейните вечни приказки за справедливост.

„Хайде да отидем някъде да поговорим, Ани. Тук, в колата, не е удобно — предложих аз. — Отдели ми само няколко минути, а после ще те закарам, закъдето си тръгнала, а?“

Гласът ми звучеше високо и умолително. Тя се развълнува, видях го. Бавно кимна и се поотпусна. Облегна се по-спокойно на седалката и отново се загледа през прозореца. След малко минахме покрай магазина на Хорген и аз видях паркиран мотоциклет. Водачът се бе навел над кормилото и оглеждаше нещо, вероятно карта. Поех бавно и предпазливо по неравния път към Възвишението и паркирах на обръщалото. Изведнъж Ани придоби угрижено изражение. Оставихме раницата й до седалката на пода. Опитвам се да си спомня какво ми е минало тогава през ума, но не мога. Сещам се само как тръгнахме бавно по меката пътека. Ани вървеше до мен — висока, снажна, млада и смела, но не и непоклатима. Стигнахме до езерото. Тя колебливо се настани на един камък. Чоплеше пръстите си. Помня късите й нокти и малкия пръстен на лявата ръка.

„Видях те — промълви тя. — Видях те през прозореца точно когато се наведе над масата. После избягах. А след това татко ми каза, че Ескил е мъртъв.“

„Досетих се — тежко признах аз — от начина, по който ме гледаше обвинително всеки ден, когато те срещнех на улицата, до пощенската кутия или до гаража. Обвиняваше ме.“

Разплаках се. Наведох се напред и захлипах в скута си, докато Ани седеше тихо до мен. Тя мълчеше, но когато най-сетне риданията ми се уталожиха, вдигнах очи и разбрах, че и тя плаче. Действително се почувствах по-добре от много време насам. Вятърът нежно милваше гърба ми. Все още имаше надежда.

„Какво да правя? — прошепнах аз. — Какво да сторя, та да го преживея?“

Погледна ме почти слисано със сивите си очи. „Предай се в полицията, какво друго. И си признай какво се е случило. Иначе няма да намериш покой!“

Точно в този миг тя ме погледна. Сърцето ми натежа в гърдите. Пъхнах ръце в джобовете си, положих неистови усилия да ги държа вътре.

„Каза ли на някого какво си видяла?“ попитах я аз. „Не — промълви тя. — Все още не съм.“

„Внимавай в картинката, Ани!“, изкрещях отчаяно аз. Внезапно ме обзе усещането, че се надигам от дъното, от мрака и стигам до прозрение. В мен се внедри една-единствена вцепеняваща мисъл: Никой друг освен Ани не знае тайната ми. Сякаш вятърът смени посоката си и забуча силно в ушите ми. Всичко беше изгубено. По лицето й се изписа същото учудено изражение като по лицето на Ескил. После бързо тръгнах през гората. Не погледнах назад.

Юнас оглеждаше завесите и луминесцентната лампа на тавана, докато устните му се движеха, без да издадат звук. Сейер го погледна.

— Претърсихме дома ви и си осигурихме веществени доказателства. Ще бъдете подведен под съдебна отговорност за убийство по непредпазливост на сина ви, Ескил Юнас, и за непредумишлено убийство на Ани Софие Холан. Разбирате ли какво ви казвам?

— Грешите!

Гласът на Юнас прозвуча като немощно писукане. Очите му бяха зачервени заради няколко спукани кръвоносни съда в тях.

— Вината ви ще бъде преценена от други хора, не от мен.

Юнас започна да рови в джоба на ризата си. Трепереше толкова силно, че приличаше на старец. Най-сетне ръката му се показа. Държеше плоска метална кутийка.

— Устата ми е много суха — промърмори той.

Сейер погледна в кутийката.

— Нямало е нужда да я убивате.

— За какво говорите? — немощно попита Юнас.