Карин Фоссум - Не поглеждай назад

Юнас извади късмет. Тъкмо се бе навел да извади цигарите от джоба на якето си и спечели време, докато се изправи.

— Не — простена той. — Нямам сили да говоря за Ескил.

— Няма да ви карам да бързате — успокои го Сейер. — Започнете с описание на седми ноември. Кога станахте и така нататък.

Юнас леко поклати глава и нервно си облиза устните. Мислеше единствено за дискетата. Така и не успя да прочете какво пише там. Сейер я е взел и е прочел всичко, което Ани е написала. Опасението направо го извади от равновесие.

— Трудно ми е да говоря за този ден. Опитвам се да го оставя в миналото. Защо ви е да слушате за стара трагедия? Нямате ли си по-актуални занимания?

— Тежко ви е, разбирам, но ви моля все пак да опитате. Знам колко трудно ви е било с него, нужна ви е била помощ. Разкажете ми за Ескил.

— Но защо искате да говорим за него!

— Детето е представлявало важна част от живота на Ани. А всичко около нея трябва да излезе на бял свят.

— Ясно, ясно. Просто съм доста объркан. За миг се усъмних дали не ме подозирате в… нали знаете, в убийството на Ани.

Сейер се усмихна необичайно открито. После учудено погледна към Юнас и поклати глава.

— Вие какъв мотив бихте имали да убиете Ани?

— Никакъв, разбира се — трескаво отвърна Юнас. — Но честно казано, не ми беше никак лесно да се обадя в полицията и да съобщя, че съм я возил в колата преди смъртта й. Разбирах какво означава това; попадам в полезрението на полицията.

— Така или иначе щяхме да научим. Има очевидец.

— Така си и мислех. Затова се обадих.

— Разкажете ми за Ескил — повтори невъзмутимо Сейер.

Юнас се свлече по-надолу и дръпна от цигарата си. Изглеждаше объркан. Устните му се движеха, но не издаваха звук.

В главата му всичко беше ясно, ала сега стаята се смали и той чуваше единствено дишането на мъжа от другата страна на масата. Хвърли поглед на часовника на стената, за да си подреди мислите. Вечерта едва започваше: 06:00.

В шест часа Ескил се събуди с въодушевени викове. Развихри се между двама ни в леглото. Мяташе се бясно насам-натам. Искаше веднага да стане. Астри не бе спала добре през нощта и имаше нужда от още сън, затова се наложи аз да се погрижа за детето. То ме последва в банята, увиснало за панталоните ми. Риташе ме навсякъде с крака, удряше с ръце, а устата му не спираше. Оттам се носеше непрекъснат поток от звуци и викове. Докато отчаяно се опитвах да го облека, Ескил се гърчеше в ръцете ми като змиорка. Не ми даде да му сложа памперс, не искаше да облече костюмчето, което му извадих. През цялото време дърпаше всичко, изпречило се пред погледа му. Накрая дори се покатери върху капака на тоалетната чиния и събори нещата от етажерката под огледалото. На пода се изсипаха тубички и шишенца с козметиката на Астри. Вдигнах ги. Още от сутринта се оказах в ежедневния капан. Направих му забележка, първо приятелски, мушнах таблетка с успокоително в устата му, но той я изплю, дръпна завесата пред душа и успя да я събори.

Опитвах се да се облека, докато внимавах Ескил да не се нарани или да не счупи нещо. Най-сетне и двамата бяхме облечени. Вдигнах го и го занесох в кухнята, за да го вържа на столчето му. Докато го носех на ръце, той неочаквано отметна назад глава и ме удари по устата. Устната ми се спука и започна да кърви. Завързах го с ремъците за столчето и му намазах филия, но той не искаше да я изяде. Поклати глава и бутна чинията настрани. Искал да яде салам.

— Юнас? — въпросително го погледна Сейер. — Разкажете ми за Ескил.

Юнас се събуди от унеса си и го погледна. Най-сетне взе решение.

— Е, както желаете. Седми ноември. Ден като всички останали, тоест — неописуем. Ескил беше като торпедо, което опустошава всички членове на семейството. Оценките на Магне в училище ставаха все по-лоши, вече не му се прибираше вкъщи, следобед и вечер ходеше при свои приятели, Астри не можеше да се наспи, аз не смогвах да спазвам обявеното работно време на магазина. Всяко ядене се превръщаше в изпитание. Ани — неочаквано я спомена той с печална усмивка — беше светлината в тунела. Идваше да вземе Ескил при всяка удобна възможност. Когато двамата излизаха, в къщата наставаше истинско затишие след буря. Всички се свличахме и заспивахме на място. Чувствахме се изтощени, отчаяни, отникъде нямаше помощ. Лекарите ясно ни дадоха да разберем, че той никога няма да се промени. Винаги ще има проблеми с концентрацията, цял живот ще си остане хиперактивен, а всички в семейството ще бъдем принудени да се съобразяваме с неговите особености. Години наред. Можете ли да си го представите?