Александра Маринина - Ангелите не оцеляват на леда

Тя не можеше да се сдържи и да не поглежда отражението си във витрините. Бялата блузка на едри точки й стоеше като чувал и явно й беше възкъса, със същите достойнства се отличаваше и полата, с два номера по-голяма от нужното, а карираният й десен недвусмислено говореше, направо крещеше за изтънчения естетически вкус на облечената в тези дрехи дама, която бе надхвърлила средната възраст. Немитата й коса приличаше на кълчища и бе украсена с чудесна филцова баретка с неясен цвят. Човек можеше да прави най-различни предположения, като се започне от катастрофално финансово положение на жената и се завърши с тотална неадекватност и душевно заболяване, но сред всичките тези версии не би се намерила нито една, която да се доближава до истината. Именно това бе търсеният ефект.

Настя Каменская се усмихна на собственото си отражение и още веднъж се увери, че изглежда великолепно!

Най-сетне, три години след като се пенсионира, тя се почувства напълно щастлива, защото получи възможност да прави това, което толкова бе харесвала цял живот, но за което, незнайно защо, все не намираше време заради работата си. По-точно намираше, разбира се, но толкова рядко… Преди много години нейният втори баща, детектив с дълъг стаж, й бе казал, че външност като нейната се среща много рядко и просто е грехота тя да не се възползва от това. Неща, които за нея като момиче можеха да се приемат като огромни недостатъци, се превръщаха в невероятни плюсове при всякакви превъплъщения. Да, Настя Каменская винаги е била невзрачна и бледа, но благодарение на абсолютно правилните черти на лицето и стройната си фигура не биеше на очи. Точно както не бие на очи празен лист хартия стандартен формат с идеално подравнени краища — човек може просто да не го забележи, докато неравно откъснато листче, изписано със заврънкулки, непременно ще привлече вниманието.

Вече три години Анастасия Каменская работи в частната детективска агенция на своя отдавнашен приятел Владик Стасов и поне година от тези три „припечелва“, като помага на стари познати, останали на оперативна работа. Впрочем „припечелва“ не е правилната дума — тя не получава пари за това, работи от любов към изкуството, и още по-точно — за собствено удоволствие. Вярно, ако началството на въпросните познати научи, ще хвърчат глави, но едва ли ще научи.

Днес тя трябваше да се запознае, да си поговори и да измъкне сведения от мъж, който не ходел никъде без своята ужасно мнителна и свадлива съпруга. След като научи, че днес двамата планират да посетят районната поликлиника, Настя видя отлична възможност в това. Там дълго се чака на опашка и хората общуват с непознати на драго сърце, като споделят впечатления за лекаря, пред чийто кабинет се намират, за неговата медицинска сестра, за другите лекари и служители от регистратурата, оплакват се от високите цени на лекарствата, разказват за болестите си и си разменят всевъзможни съвети, както и адреси на „невероятни жени, които лекуват всичко с един сеанс, при това евтино“.

Настя изпълни задачата си учудващо бързо и излезе от поликлиниката напълно удовлетворена. Видът на слабоумната старица будеше доверие и съжаление, така че никой в нищо не заподозря пенсионерката с идиотската баретка.

Неудобни се оказаха само обувките: Настя не намери стари с подходящ номер, тя имаше само маратонки и се принуди да обуе единствените на разположение. А те принадлежаха на Дашенка, съпругата на Настиния брат Александър, и й бяха малки. Но нищо, щеше да потърпи. Още повече че с неудобни обувки походката обикновено става тромава и неуверена, което напълно съответстваше и на блузката на точки, съчетана с карираната пола, и на чорлавата глава (за да скрие стилната си подстрижка, тя трябваше да не я мие няколко дни и за да засили ефекта, леко да я намаже с олио), и на странната, незнайно от кои времена останала баретка. Колко беше хубаво, че Дашка обичаше да се грижи за двора си! И колко хубаво беше, че всички дрехи и обувки, с които тя работеше там, бяха подредени и окачени в бараката! Та ето къде се намериха и баретката, и старите обувки…

Само че с всяка крачка ходенето й ставаше все по-трудно, стъпалата започнаха да я болят и дамата с баретката съвсем видимо закуца. А колата бе оставила далече от сградата на поликлиниката, за да не предизвика някакви съмнения.