Александра Маринина - Ангелите не оцеляват на леда

Вера Болтенкова гледаше невзрачния набит младеж с бръсната глава и не можеше да повярва в това, което той й говореше. Намерили Миша застрелян… Но как така? Защо? Та нали не беше се случило нищо толкова сериозно, той отиде просто да си поговорят, да се извини, да се сдобрят. Не, не може да бъде, сигурно е някаква грешка!

— А вие сигурен ли сте, че е Миша? — попита тя със звънтящ от напрежение глас.

Вратата към хола се отвори, на прага застана сънено момченце с пижамка на таралежчета.

— Мамо, какво има? — попита то. После забеляза чуждия човек и уплаха смени полузаспалия израз на лицето му. — А вие кой сте? А къде е татко?

Вера се постара да се стегне, за да не уплаши сина си още повече.

— Татко ти излезе по работа, ще се забави, върви, миличък, лягай си.

— А вие кой сте? — упорито повтори детето, без да откъсва напрегнатите си очи от оперативния работник на име Фьодор.

— Сине, чичкото търсеше татко ти, ще го почака. Върви да си легнеш.

Момченцето постоя още няколко секунди на прага и се прибра в стаята си.

— Моля ви, говорете по-тихо — помоли Вера.

Оперативният работник сякаш не изпитваше никакво съчувствие към нея. Равнодушно сви рамене и каза:

— Ами вие първа се развикахте. И тъй, къде, кога и с каква цел отиде мъжът ви? С каква цел?

Михаил се прибрал от тренировката разстроен и силно развълнуван. Казал й, че при него дошъл някакъв треньор на име Ламзин и му вдигнал скандал. Вера се бе омъжила за Михаил Болтенков преди десет години и не знаеше много за спортното минало на мъжа си, а по-точно — не знаеше почти нищо освен основните факти: бил спортист, после станал треньор. Вярно, познаваше днешните ученици на мъжа си, те постоянно идваха у тях, но като цяло тя някак не беше твърде в течение на това какво става в работата на Михаил и във фигурното пързаляне изобщо. Беше чувала името Ламзин в общи разговори, но не се познаваше лично с този човек.

— За какво беше скандалът? — попита тя.

Но Михаил говореше оживено и неразбираемо, така, сякаш тя трябваше прекрасно да знае за какво става дума.

— Вярно, виновен съм, глупаво е да отричам, но съм виновен за случилото се тогава, а не сега. Как може Валерка да не разбира това? Нахълта в треньорската стая и се разкрещя, че тогава трябвало да ме убие, поне да не лежи напразно в затвора.

Мъжът й развълнувано говореше, привеждаше неразбираеми за Вера аргументи, сякаш се оправдаваше пред нея или пък пред непознатия за нея Ламзин. И жената посъветва Михаил да постъпи така, както би постъпила самата тя: да поговори с човека и заедно да разрешат проблема. И естествено, да се извини.

— Права си! — Михаил се разтича из стаята да търси тениската и чорапите, които вече бе свалил. — Напълно си права! Ще отида да си поговоря с Валерка, той трябва да ме разбере. Станало е недоразумение! Каквото било — било, толкова години минаха, не бива сега заради това… Това, което се случи тогава, беше детинщина, глупава, несериозна работа, вече сме възрастни хора и едното и другото не бива да се смесват! По дяволите! По дяволите!

Вера разказваше и не можеше да повярва, че всичко това се бе случило само преди няколко часа.

— В колко часа се прибра мъжът ви? — делово попита оперативният работник.

— Към седем вечерта. Днес имаше само една тренировка, от два до четири.

— Днес, така ли? А обикновено по колко има?

— Обикновено по две, че и по три. Но сега е по-спокоен период за спортистите, състезанията приключиха, затова групата на Миша четири пъти в седмицата тренира по два пъти дневно и два пъти по веднъж. В неделя почиват.

— Ясно. И той ви каза, че някой си Ламзин се заканвал да го убие?

Вера се чувстваше зле, страхуваше се. Това момче явно говореше някакви глупости, но тя нямаше сили да го поправя и да му обяснява, че Ламзин не се е заканвал, а е съжалявал, че не е убил Миша по-рано. Пък и какво ли значение има в края на краищата! Миша вече го няма, това е важното. Нищо друго няма значение.

Тя мълчаливо кимна, без да откъсва очи от снимката в рамка, поставена на рафта с книги: тримата — тя, Миша и синът им — засмени, щастливи. Но как така? Не е възможно!

— Знаете ли къде живее Ламзин?

Тя безмълвно поклати глава. Вера знаеше толкова малко подробности от спортния живот! И се познаваше лично само с треньорите, с които дружеше и постоянно общуваше Михаил. Но не знаеше дори адресите и телефоните им.

Оперативният работник стана и излезе в коридора, като в движение извади от джоба си мобилния телефон. Тя чуваше приглушения му глас, но не различаваше думите, пък и не се опитваше да ги различи. В този момент нямаше нищо по-важно от мисълта: „Миша вече го няма“.