Чарльз Буковски - Криминале

— Исусе — каза той, — не се чувствам добре…

Побеля, след това пожълтя.

— Чувствам се зле — каза той, — чувствам се ужасно зле…

— Може би е от онези панирани рибени хапки, дето ги яде — каза Фанте.

— Хапки-мапки, трябва да се разкарам от тук! Имам нужда от доктор или нещо такова…

Тогава видях, че тя се вторачи във Фанте. И Фанте каза:

— Вие ми се свят… Какво е това?… Проблясъци… Сигнални ракети… Къде съм?

Той тръгна към вратата, Данте го последва. Те отвориха вратата и бавно се запътиха към асансьора. Излязох и ги наблюдавах как влизат вътре. Видях ги точно преди да се затвори вратата. Изглеждаха ужасно. Ужасно.

Върнах се в стаята.

— Благодаря — казах, — спасихте ми задника…

Огледах се. Тя беше изчезнала. Погледнах под бюрото.

Нямаше никой. Погледнах в банята. Пак никой. Отворих прозореца и погледнах на улицата. Никой. Е, искам да кажа, че там имаше много хора, но тя не беше сред тях. Можеше поне да се сбогува. Все пак това беше едно мило посещение.

Върнах се и седнах зад бюрото. После вдигнах телефона и набрах номера на Тони.

— Да? — обади се той, — тук е…

— Тони, обажда се господин Бавна Смърт.

— Какво? Все още можеш да говориш?

— И то съвсем добре, Тони. Никога не съм се чувствал по-добре.

— Не мога да разбера…

— Твоите момчета наминаха оттук, Тони…

— Да? Да?

— Този път им се размина леко. Но само да ги пратиш още веднъж и направо ще ги очистя.

Чувах как Тони диша в слушалката. Това беше едно доста объркано дишане. После затвори.

Извадих половинка уиски от долното ляво чекмедже, отворих го и ударих една голяма глътка.

Не се закачайте с Билейн, че ще си имате неприятности.

Беше толкова просто.

Затворих бутилката, върнах я обратно в чекмеджето и се запитах какво ми предстоеше да правя. Добрият детектив винаги има нещо да върши. Виждали сте го по филмите.

Някой почука на вратата. Не, по-скоро това бяха пет бързи почуквания, силни и настоятелни.

Винаги усещам по чукането за какво става дума. Понякога ако усетя нещо лошо не отварям.

Това чукане беше наполовина лошо.

— Влезте — казах.

Вратата се отвори. Беше мъж, около петдесет и пет годишен, полузаможен, полуневрозен, с твърде големи крака, брадавица в горната лява част на челото, кафяви очи и вратовръзка. Две коли, две къщи, никакви деца. Басейн с минерална вода, участие на фондовата борса и голяма доза глупост.

Той стоеше пред мен, леко изпотен, и ме гледаше вторачено.

— Седнете — казах аз.

— Казвам се Джак Бас — каза той, — и…

— Знам.

— Какво?

— Мислите, че жена ви се чука с някого или някой. — Да.

— Тя е на двадесет и няколко.

— Да. Искам да докажете, че го прави и след това ще поискам развод.

— Защо си правите труда, Бас? Просто се разведете.

— Искам само да докажа, че тя… тя…

— Забравете. И в двата случая тя ще вземе едни и същи пари. Живеем през деветдесетте.

— Какво искате да кажете?

— Това се нарича развод без вина. Няма значение кой какво прави.

— Как така?

— Това ускорява процедурите и изчиства съдилищата.

— Но това не е справедливо.

— Те смятат, че е.

Бас дишаше тежко на стола си и ме гледаше. Трябваше да оправя тази работа със Селин и да намеря Червеният Врабец, а някаква си провиснала топка плът се тревожеше, че жена му се чукала с някого.

Тогава той заговори:

— Искам просто да разбера. Да разбера заради себе си.

— Няма да е евтино.

— Колко?

— Шест долара на час.

— Това не ми изглежда много.

— На мен ми изглежда. Имате ли снимка на съпругата ви.

Той бръкна в портфейла си, извади една снимка и ми я подаде.

Погледнах я.

— Леле! Тя наистина ли изглежда така?

Да.

— Става ми само като я гледам.

— Хей, я не се прави на остроумен!

— О, съжалявам… Но ще трябва да задържа снимката. Що ви я върна като свърша.

Сложих я в портфейла си.

— Тя все още ли живее с вас?

— Да.

— И вие ходите на работа?

— Да.

— И тогава, понякога, тя…

— Да.

— И какво ви кара да мислите, че тя…

— Откъслечни сведения, телефонни обаждания, гласове в главата ми, промяната в държанието й, всички тези неща.

Бутнах към него един бележник.

— Запишете тук адреса си — домашния и служебния и телефона — също домашен и служебен. Трябва да ги имам. Ще й прикова задника до стената. Ще разголя цялата работа.

— Какво?

— Приемам този случай, господин Бас. Ще бъдете информиран за плодовете му.

— „Плодовете“? — попита той. — Слушайте, вие добре ли сте?