Чарльз Буковски - Криминале

— Лайно такова! — каза той. — Знаеш ли какво правим с копелета като теб?

— Да, имам дяволски добра идея.

— Това копеле е остроумно! — каза ниското ченге.

— Спокойно, Луи — каза дългото ченге, — някой може да има камера. Не му е мястото.

— Бил, мразя остроумници!

— Ще му хвърлим един бой, Луи. Здраво ще му подуем задника по-късно.

Все още бях притиснат върху капака. Колите по магистралата намаляха скорост. Тъпанарите зяпаха.

— Хайде, момчета — казах аз, — причиняваме задръстване.

— Мислиш ли, че ни пука? — попита Бил.

— Ти ни заплаши, втурна се към нас и посегна към пояса си! — извика Луи.

— Посегнах за портфейла си. Исках да си изкарам документите. Аз съм регистриран детектив в град Лос Анджелис. Преследвах заподозрян.

Луи освободи ръката ми от мъртвата хватка.

— Изправи се.

— Добре.

— А сега бавно си извади портфейла и си изкарай шофьорската книжка.

— Добре.

Подадох му една сгъната хартийка.

— Какво по дяволите е това? — попита той.

Върна ми я обратно.

— Разгъни я и тогава ми я подай.

Направих го и казах:

— Това е нещо като временен документ. Старият ми го взеха, когато ме скъсаха на писмения изпит. Това ми дава правото да шофирам, докато взема следващия изпит, който е след седмица.

— Искаш да кажеш, че са те скъсали на изпита?

— Да.

— Хей, Бил, тоя са го скъсали на шофьорския изпит!

— Какво! Наистина ли?

— Имах други грижи на глава си…

— На мен ми се струва, че нямаш нищо в главата си — ухили се Луи.

— Направо е смешно — каза Бил.

— И искаш да кажеш, че имаш разрешително за детектив? — попита Луи.

— Аха.

— Не е за вярване.

— Преследвах заподозрян, когато вие включихте светлините си. Тъкмо щях да й прикова задника.

Подадох снимката на Луи.

— Леле-мале! — каза той. Беше се вторачил в снимката. Беше направена в цял ръст. Тя беше с мини пола и дълбоко изрязано деколте, ама много дълбоко.

— Хей, Бил, я виж това!

— Бях плътно зад нея, Бил, тъкмо щях да й ковна задника.

Бил не сваляше очи от снимката.

— Ъъъъ ъъъъ ъъъъ — не преставаше да сумти той.

— Трябва да ми върнете снимката, офицер. Тя е доказателство.

— О, да, разбира се — каза той и неохотно ми я подаде.

— Е, ще трябва да си го отнесеш — каза Луи.

— Но ние няма да го сторим — каза Бил, — ще впишем, че си карал със сто и двадесет, въпреки че ти караше със сто и тридесет. Но ще задържим снимката.

— Какво?

— Чу много добре.

— Но това е изнудване! — казах аз.

Бил посегна към пистолета си.

— Какво каза?

— Казах, че става.

Подадох снимката на Бил. Той започна да пише акта. Стоях и чаках. После той ми го подаде.

— Подпиши го.

Подписах го.

Той го откъсна и ми го подаде.

— Имаш десет дена да платиш, а ако не се признаваш за виновен да се явиш в съда както е посочено.

— Благодаря, офицер.

— И карай внимателно — каза Луи.

— И ти, приятел.

— Какво?

— Казах, разбира се.

Те тръгнаха към колата си. Аз тръгнах към моята. Влезнах и запалих двигателя. Те все още не потегляха. Включих се в движението и закрепих на сто.

Синди, мислех си, сега наистина ще си платиш! Ще ти ковна задника така както никога не е бил кован досега.

Тогава стигнах до отклонението за магистрала Харбър, поех на юг със сто и десет и така си карах, без въобще да знам накъде отивам.

Пропътувах магистралата до края. Стигнах в Сан Педро. Тръгнах надолу през Гефи, завих наляво по Седма, минах няколко преки, завих надясно по Пасифик, продължих на долу, видях един бар — „Жадната свиня“, паркирах и влезнах. Вътре беше тъмно. Телевизорът беше изключен. Барманът беше възрастен, някъде към осемдесетте, целият бял — бяла коса, бяла кожа, бели устни. Вътре седяха още двама тебеширенобели старци. Сякаш кръвта и у тримата беше спряла да тече. Напомняха ми за хванати в паяжина, изсмукани, изсъхнали мухи. Не се виждаха никакви питиета. Никой не помръдваше. Бяла неподвижност.

Стоях на вратата и ги наблюдавах.

Накрая бармана издаде звук:

— Еч…?

— Да сте виждали Синди, Селин или Червеният Врабец? — попитах аз.

Те само ме изгледаха. Устата на един от клиентите се сви в малка влажна дупка. Той се опитваше да проговори. Не успя. Другият се пресегна и си почеса топките. Или мястото, където те някога са били. Барманът остана неподвижен. Той приличаше на мукавена изрезка. Стара. Неочаквано се почувствах млад.

Отидох и седнах на един стол пред бара.

— Има ли шанс да получа нещо за пиене? — попитах аз.