Чарльз Буковски - Криминале

— Кой знае? Лудостта е нещо относително. Кой задава критериите?

— Не знам — каза Маккелви.

— Качвай се!

— Добре, добре! Но никога преди, когато е изтичал наем, не съм имал такива проблеми.

— Качвай се бе, задник!

Маккелви се покачи на гърба на Томи. Действително му беше трудно да го обкрачи. Едва не си разчекна задника.

— Добре — казах аз. — Сега, Томи, ти си слонът и ще отнесеш Маккелви на гърба си надолу по коридора и в асансьора. Тръгвай!

Томи запълзя по пода към вратата.

— Билейн каза Маккелви, — ще си платиш за това. Кълна се в космите по пубиса на майка ми!

— Още веднъж ме закачи, Маккелви, и ще направя кура ти на пихтия!

Отворих вратата и Томи изпълзя навън със своя водач.

Той запълзя надолу по коридора и щом мушнах лугера в джоба на сакото си, усетих, че вътре има нещо — смачкан лист хартия. Извадих го. Беше писменият тест за възстановяване правата ми на шофьор. Целият беше надраскан с червено. Бях скъсан.

Хвърлих листа през рамо и последвах приятелчетата си.

Стигнахме до асансьора и аз натиснах бутона.

Стоях и си тананиках част от „Кармен“.

Тогава без всякакъв повод си спомних как преди много време четох за това как са намерили Джими Фокс мъртъв в хотелска стая в някакъв бордей. Всички тези бездомници. Мрат като кучетата.

Асансьорът дойде. Вратата се отвори и аз ритнах Томи в задника. Той пропълзя вътре с Маккелви на гърба. В асансьора имаше трима човека, те стояха и си четяха вестниците.

Продължиха да четат. Асансьорът тръгна надолу.

Тръгнах по стъпалата. Бях петнайсетина килограма горница. Имах нужда.

Преброих сто седемдесет и шест стъпала и вече бях на първия етаж. Спрях пред щанда за пури, купих си една пура и „Дейли Рейсинг Форм“. Чух, че асансьорът идва.

Излязох и тръгнах решително през мъглата. Очите ми бяха сини, обувките стари и никой не ме обичаше. Но ми предстоеше работа.

Аз бях частният детектив Ники Билейн.

За нещастие, този следобед завърших на хиподрума, а вечерта се напих. Но времето не беше пропиляно, аз размишлявах и отсявах фактите. Държах положението здраво в ръцете си.

Всеки момент нещата щяха да ми се прояснят. Сигурно.

На следващия ден се стегнах и се върнах в офиса. Все пак, какво е един детектив без офис?

Отворих вратата и кой мислите седеше зад бюрото ми? Не Селин. Не и Червеният Врабец. А Маккелви. Той ми пусна една мила, лицемерна усмивчица.

— Добро утро, Билейн, разкарваш ли си ташаците?

— Защо питаш? Да не искаш да им метнеш едно око?

— Не, благодаря.

После той почеса своите и се прозя.

— Е, Ники, момчето ми, наемът ти за следващата година беше предплатен от един тайнствен благодетел.

Лейди Смърт, каза някакъв глас в главата ми, си играе с теб.

— Някой, когото познавам ли? — попитах аз.

— Заклех се в честта на майка си да запазя тайна.

— В честта на майка ти? Тя си е играла с повече пуешки шийки от касапина на ъгъла!

Маккелви се изправи зад бюрото.

— Спокойно — казах му, — или ще те правя инвалид.

— Не обичам да се занасят с майка ми.

— Защо не? Половината град го е правил.

Маккелви заобиколи бюрото и се запъти към мен.

— Ела по-близо — казах аз, — и ще ти завра главата в задника.

Той спря. Когато съм ядосан изглеждам страшен.

— Добре — казах аз, — подскажи ми. Този благодетел… беше жена, нали?

— Да. Да. Никога не съм виждал такава сладурана!

Очите му се изцъклиха, но те винаги са си били такива.

— Хайде, Мак, подскажи, кажи ми нещо повече…

— Не мога. Обещах. Заклех се в честта на майка си.

— О боже — изстенах аз. — Добре, разкарай се от тук, наемът ми е платен.

Маккелви се затътри бавно към вратата. После ме погледна през лявото си рамо.

— Добре — каза той, — но поддържай местенцето чисто и подредено. Никакви купони, никакъв хазарт и никакви мръсотии. Имаш една година.

Той стигна до вратата, отвори я, затвори я и си отиде.

Е, върнах се в офиса си.

Време беше да се захвана за работа. Вдигнах телефона и набрах букмейкъра си.

— „Пици за вкъщи — Тони“, на вашите услуги — отговори той.

Представих се с кодовото си име.

— Тук е господин Бавна Смърт.

— Билейн — каза той, — висиш ми с четиристотин седемдесет и пет долара, не мога да те включа. Първо трябва да си изчистиш дълга.

— Искам да заложа за двадесет и пет кинта, с това ще станат половин бон. Ако загубя ще кихна всичко, кълна се в честта на майка си.