Чарльз Буковски - Криминале

Наблюдавах как две мухи се чукат, после реших да се обадя на лейди Смърт. Свалих си ципа и зачаках да чуя гласа й.

— Здравей — чух я да казва.

— Ъъъъ… — казах аз.

— Какво? О, ти ли си Билейн. Докъде стигна със случая?

— Селин е мъртъв, роден е през 1891 година.

— Познавам статистиката, Билейн. Слушай, знам, че той е жив… някъде… и онзи тип в книжарницата може да е той. Загряваш ли? Искам този тип. Страшно много го искам.

— Ъъъъ… — казах аз.

— Вдигни си ципа!

— Ъ?

— Глупако, казах: „вдигни си ципа!“

— Ъ… добре…

— Искам недвусмислено доказателство дали този тип е или не е Селин! Казах ти за онзи шантав блокаж дето ме е споходил. Бартън те препоръча, каза, че си един от най-добрите.

— О да, аз всъщност работя в момента и за него. Опитвам се да открия Червеният Врабец. Какво мислите за това?

— Слушай, Билейн, оправи тази работа със Селин и аз ще ги кажа къде е Червеният Врабец.

— О, ще го направите ли, лейди? О, бих направил всичко за вас!

— Като какво например, Билейн?

— Ами, за вас бих убил любимата си домашна хлебарка, бих нашибал с каиш майка си, ако беше жива, бих…

— Стига си бръщолевил! Започвам да си мисля, че Бартън ме е натресъл на някакъв задник! По-добре се захващай с работата! Или разреши тази работа със Селин или аз ще се заема с теб!

— Хей, чакайте малко, лейди!

Слушалката в ръката ми замлъкна. Сложих я обратно на вилката. Уау. Никакъв блокаж не можеше да й попречи да ме докопа.

Предстоеше ми работа.

Огледах се да убия някоя муха.

Тогава вратата се отвори и на нея се появи Маккелви и една огромна маса долнокачествен тор. Маккелви ме погледна и кимна към спътника си.

— Това е Томи.

Томи ме погледна с мъничките си премрежени очички.

— Радвам се ‘а та вида — каза той.

Маккелви гнусно се ухили.

— Е, Билейн, Томи е тук с една-единствена цел и тази цел е бавно да те раздроби до кървава купчина лайна. Нали така, Томи?

— Ъ-хъ — каза Томи.

Сигурно тежеше към сто и тридесет килограма. Е, ако му обръснеш козината можеше да го докараш до сто двадесет и пет.

Усмихнах му се любезно.

— Виж сега, Томи, ти не ме познаваш, нали?

— Ъ-ъ.

— Тогава защо би искал да ме нараниш?

— Защото така ми каза господин Маккелви.

— Томи, ако господин Маккелви ти даже да си изпиеш пикнята ще го сториш ли?

— Хей! — каза Маккелви, — стига си ми обърквал момчето!

— Томи, би ли изял акото на майка си, само защото господин Маккелви ти е казал да го изядеш?

— Ъ?

— Млъквай, Билейн, аз говоря тук!

Той се обърна към Тони.

— Сега, искам да разпориш този тип като стар вестник, просто го разкъсай на парчета и го разпръсни по шибаните ветрове, разбра ли?

— Разбрах, господин Маккелви.

— Добре, тогава какво чакаш, първата пролетна птичка?

Томи пристъпи към мен. Аз измъкнах лугера от чекмеджето и го насочих към огромното му туловище.

— Задръж, Томас, или ще пуснеш повече кръв отколкото червената боя по фланелките на станфордския футболен отбор!

— Хей — каза Маккелви, — откъде по дяволите взе това нещо?

— Детектив без патлак е като котарак с презерватив. Или като часовник без стрелки.

— Билейн — каза Маккелви, — говориш тъпотии.

— Да бе. А сега кажи на момчето да се разкара или ще прокарам толкова много светлина през него, че ще можеш да хвърлиш през дупката грейпфрут!

— Томи — каза Маккелви, — върни се тук и застани пред мен.

Томи го стори. Трябваше да реша какво да правя с тях.

Не беше лесно. Никога не съм печелил оксфордска стипендия. Преспах биологията и бях слаб по математика. Но бях успял да остана жив до сега.

Може би.

Както и да е, но за момента бях изтеглил асото от тестето с карти. Трябваше да направя следващата крачка. Сега или никога. Септември наближаваше. Враните се събираха. Слънцето кървеше.

— Добре, Томи — казах аз, — падни на колене и ръце. Веднага!

Той ме погледна така, сякаш не чуваше добре.

Тъжно му се усмихнах и щракнах предпазителя на лугера.

Томи беше глух, но не чак толкова.

Той падна на колене и разтърси целия шести етаж като земетресение пет цяло и девет по скалата на Рихтер. Репродукцията ми на Дали падна на пода. Онази с разтопения часовник.

Томи се строполи на пода като Големия каньон и ме погледна.

— Е, Томи — казах аз, — ти ще бъдеш слона, а Маккелви ще бъде твоя водач, разбра ли?

— Ъ? — попита Томи.

Погледнах към Маккелви.

— Хайде! Качвай се! Яхни го!

— Билейн, да не си се побъркал?