Карин Фосум: Индийската съпруга

Селото, където живееше Гюндер, се наричаше Елвеста. Там живееха две хиляди триста четирийсет и седем души. В селото имаше дървена църква от Средновековието, реставрирана през 1970-а; бензиностанция, училище, пощенска станция и крайпътно бистро. Бистрото представляваше неугледна комбинация между барака и хамбар, изграден върху дървени подпори. Към входа водеше стръмна дървена стълба. Ако влезеш, се озоваваш пред джубокс. Стар „Уърлицър“, все още използваем. От тавана висеше табела в червено и бяло с надпис „Бистрото на Айнар“. Вечер Айнар пускаше табелата да свети.

Айнар Сюнде стопанисваше заведението от седемнайсет години. Имаше жена, деца и бе затънал в дългове до гуша заради натруфената къща в швейцарски стил недалеч от центъра. Айнар успяваше все някак да обслужва заема, и то най-вече благодарение на разрешителното да продава бира. По тази съвсем проста причина в бистрото му непрекъснато имаше посетители. Съдържателят познаваше съселяните си и действаше безкомпромисно. Бързо научи кога са родени повечето младежи и спираше кранчето на кега, ако някой малолетен се пробваше да си купи бира. В селото имаше и къща за празненства. Там се честваха сватби и конфирмации. Повечето жители се препитаваха със земеделие. В селото не липсваха и хора, избягали от града с мечтата да заживеят по-спокойно в селска местност. И наистина живееха спокойно. Морето се намираше на половин час път, но соленият въздух не стигаше до селото. Над него се разнасяше миризма на лук и праз, остър мирис на оборски тор през пролетта и сладникав аромат на ябълки през есента. Айнар бе дошъл от столицата, но нямаше никакво желание да се връща там. Сам стопанисваше бистрото. Докато бизнесът му вървеше, никой в радиус от няколко мили нямаше да отвори кръчма. И Айнар беше решил да се занимава с бистрото, докато го държат краката. Понеже съумяваше да предотврати пиянски свади и побоища, всички от селото идваха в заведението му без страх: бабичките си поръчваха кафе и банички от многолистно тесто, децата — кренвирши и кока-кола, младежите — чаша бира. Айнар проветряваше редовно, поддържаше заведението чисто и спретнато, изпразваше редовно пепелниците и сменяше чаените свещи, щом изгаснеха. Жена му переше у дома в пералнята покривките на червени и бели карета. Бистрото не притежаваше изискан стил, но не беше и безвкусно натруфено. Айнар не слагаше изкуствени цветя във вазите. Наскоро бе инвестирал в по-голяма миялна, за да мие чашите по-бързо. Ако служителите на инспекцията за опазване и контрол на общественото здраве видеха кухнята на Айнар, щяха да установят, че там се спазва добра хигиена и всички уреди се намират в задоволителна техническа изправност.

Именно там, в бистрото на Айнар, хората се информираха какво се случва в селото: кой с кого движи, кой се е разделил с партньора си, кои фермери са на път да изгубят земите си. Едно-единствено такси — бял „Мерцедес“ — обслужваше селяните. Караше го Кале Муе и общо взето винаги успяваха да се свържат с него по телефона — по мобилния или стационарния — и да поискат превоз от услужливия, неизменно трезвен шофьор. Докато в селото имаше един таксиметров шофьор, нямаше място за втори. Кале беше прехвърлил шейсетте и вече се бе оформила опашка от неколцина кандидати да го наследят.

Айнар Сюнде работеше в бистрото шест дни в седмицата, до десет вечерта в делничен ден. В събота държеше отворено до дванайсет, а в неделя почиваше. Беше много жилав, пъргав мъж, строен, с рижа коса и дълги слаби ръце. На кръста му винаги висеше затъкната кухненска кърпа. Съдържателят я сменяше веднага щом се замърси. Съпругата му Лилиан, която го виждаше само през нощта, живееше свой собствен живот. Двамата нямаха желание дори да се скарат. На Айнар не му оставаше време да мечтае за по-добър живот, налагаше се да работи неуморно. За къщата в швейцарски стил беше наброил един милион и шестстотин хиляди крони, като цената включваше сауна и фитнес зала, които нямаше време да използва. Редовните посетители в бистрото бяха млади мъже на възраст от осемнайсет до трийсет години, със или без приятелки. Понеже в селото имаше заведение, където се сервира бира, мъжете не си правеха труда да търсят момичета в града. А и от бистрото на Айнар всеки можеше да се прибере пеш. Жителите предпочитаха да изпият още две халби бира, вместо да платят за такси до града. Женеха се за девойки от селото и оставаха там. Преди това обаче мъжете си отстъпваха девойките на ротационен принцип. Това сплотяваше още повече задружния колектив, съжителстващ по множество неписани закони.