— Трябва ти и нова балопреса. Поне веднъж инвестирай сериозна сума и си купи марка „Quadrant“. Нямаш достатъчно място да съхраняваш балите.
— Искам кръгли бали. Не мога да работя с четириъгълни.
— Въпрос на навик е — настоя Гюндер. — Ако разполагаш с добра техника, ще намалиш броя на работниците. Тези поляци сигурно ти излизат скъпо, а? С един нов „Dorminator“ и нова балопреса ще оптимизираш работата. Ще ги купиш на изгодна цена. Като за теб.
Сварща дъвчеше стръкче слама. Върху загрубялата кожа на лицето му личеше дълбока бръчка, а в хлътналите му очи дремеше болка, която полека отстъпи пред дълго лелеяната му мечта. Друг продавач не би успял да пробута още една машина на клиент, предвидил средства, едва стигащи за комбайн. Гюндер обаче рискува и спечели.
— Това си е чиста инвестиция за бъдещето — продължи той. — Все още си млад. Защо ще се задоволяваш с посредствена техника? Та ти се съсипваш от работа. Новата балопреса ще пресова четириъгълни бали, а те се редят по-лесно и заемат по-малко място. Досега тук, в района, никой не се е осмелил да премине на четириъгълни бали, но щом работата ти потръгне, ще се промъкнат да зяпат какво си постигнал.
Последната реплика се оказа удар в десетката. Сварща със задоволство си представи как група любопитни съседи се задават към двора му. Сега обаче се налагаше да се обади по телефона. Гюндер му предостави празния кабинет и отиде да подготви договора: продажбата му беше почти в кърпа вързана. Не би могъл да улучи по-подходящ момент за добра сделка. Предстоеше му дълго пътуване и щеше да се качи на самолета с чувство за изпълнен дълг.
Сварща излезе.
— От банката ми дадоха зелена светлина обясни той.
Беше почервенял като рак, но очите под рунтавите му вежди светеха доволно.
— Отлично — отбеляза Гюндер.
След края на работния ден отскочи до града и — право в златарското ателие. Взираше се в стъклената витрина, където имаше само няколко пръстена. Поиска да разгледа сребърни украшения за норвежки народни носии и продавачката го попита от коя географска област. Гюндер вдигна рамене.
— Няма значение. Държа да е брошка. За подарък е. Но приятелката ми няма носия.
— Брошките се носят само към народните носии — обясни нравоучително продавачката.
— Искам бижуто да е нещо типично норвежко.
— За чужденка ли е? — попита тя.
— Да. Представям си, че ще носи брошката на традиционна дреха от нейната родина.
— И каква е тази дреха? — Гюндер явно събуди любопитството на продавачката.
— Индийско сари — важно отговори той.
Зад тезгяха настъпи мълчание. Продавачката очевидно се бореше със себе си как да постъпи. Не успя да остане равнодушна към очарователното упорство на клиента, а и не биваше да му откаже да си купи каквото е решил. Все пак обаче съществуваха правила и Дружеството за опазване на норвежките народни традиции например определяше кое е редно и кое — не. Ала дори и някаква жена да се разхождаше из Индия с норвежка брошка върху яркото си оранжево сари, никой от Дружеството нямаше да разбере. Продавачката отвори шкафа с носиите и намери средно голяма брошка. Питаше се дали настоятелният господин има представа как се движат цените на тези скъпоценности.
— Колко струва? — попита Гюндер.
— Хиляда и четиристотин крони. Бих ви препоръчала тази, от Хардангер. Имаме много по-големи, и много по-малки, но традиционните индийски носии обикновено са обшити със злато, така че ви съветвам да ѝ купите нещо семпло. Ако изобщо това бижу би подхождало на индийско сари.
Накрая в гласа ѝ се прокрадна иронична нотка. И тутакси съжали, когато погледна Гюндер. Той извади звънтящата брошка от кадифето и я подържа в грубите си лапи. Вдигна я към светлината. Лицето му придоби мечтателно изражение. Продавачката се разнежи. Въпреки всичко в този тромав, грамаден, смутен мъж имаше нещо трогателно. Предстоеше му да предложи брак на приятелката си.
Гюндер не пожела да разгледа други брошки. Така само щеше да се разколебае. Затова купи първата, която беше и най-красива, и помоли да му я опаковат. Вкъщи щеше да я разопакова и да я съзерцава. На връщане барабанеше по волана и си представяше как кафявите пръсти на индийската красавица отварят подаръка. Хартията беше черна, напръскана със златисти капчици и завързана с кървавочервена лента. Гюндер я беше оставил върху съседната седалка. „Трябва да си купя лекарства за пътуването — помисли си той. — За стомаха. В случай че индийската кухня не ми понесе. Ориз и къри. Пикантни храни с много подправки. И индийска валута. Дали паспортът ми още е валиден?“ Изведнъж Гюндер се разбърза. Най-добре да се обади на Марие.
Читать дальше