Карин Фосум - Индийската съпруга

— А жената, подала сигнала? — обърна се Сайер въпросително към Карлсен.

— Чака в една от колите ни.

— Как е тя?

— Криво-ляво.

Отговорът му беше последван от поредното нетърпеливо разрошване на мустака му, който вече придоби катастрофален вид. За миг настъпи тишина. Всички очакваха какво ще каже Сайер.

— Трябва незабавно да отворим гореща линия за очевидци — отсече той. — Веднага започваме да обикаляме селото от врата на врата. Разпитайте всички, които стоят долу на пътя и зяпат, включително децата. Скаре, обуй си калцуни и се качи на поляната. Обходѝ я на гъста спирала. Започни от пътя. Вземи Филип и Сив. Да вървят след теб. Така, ако пропуснеш нещо, те ще те покрият. Ако се чудиш дали да прибереш нещо в пликчето с доказателствен материал, прибери го. Непременно пипай с ръкавици. После ще маркирате всички места, където видите следи от кръв или стъпкана трева. До края на това денонощие и през следващото ще оставим двама да караулят. На първо време. Карлсен! Обадѝ се в участъка и поискай подробна карта на района. Ако е възможно, поразпитай дали някой от местните не разполага с информация кои пътеки не са картографирани. Сут! От отсрещната страна на шосето минава път, обрасъл в гъсталаци, който води в гората. Разберѝ къде излиза. Отваряйте си очите!

Всички в групата кимнаха. Сайер се обърна към трупа. Приклекна до тялото и го заразглежда. Бавно оглед останките от лицето ѝ. Мъчеше се обезобразената плът да се запечата в съзнанието му. Стараеше се да не диша. Жената беше облечена в синьозелена чуждестранна дреха: тънка рокля с дълги ръкави и ефирен, широк панталон. Платът напомняше коприна. Най-силно го порази красивото бижу на гърдите ѝ. Норвежка брошка. Сайер се удиви. Типично норвежко украшение. На него му се стори познато до болка, но и чуждо върху екзотичното облекло на мъртвата. Понеже лицето ѝ бе обезобразено до неузнаваемост и чертите не личаха, Сайер нямаше как да предположи какъв е произходът ѝ. Не беше изключено да е родена и израснала в Норвегия, но можеше и да е в страната за първи път. Единият златен сандал се бе смъкнал от крака ѝ. Сайер взе клонка от тревата и го издърпа с нея. По подметката бе полепнала кръв, но той успя да различи три букви: NDI. Дрехите го насочиха към Индия или Пакистан. Извади мобилния си телефон от джоба и набра участъка. Не бяха постъпвали сигнали за изчезнала жена. Засега. На няколко метра от трупа лежеше жълта чантичка с формата на банан, ушита сякаш от плюш. Затваряше се с цип и явно се носеше на кръста. Като по чудо по чантата нямаше пръски от кръв. Сайер наниза чантата на клонката и я издърпа. Отвори ципа с два пръста. Червило. Огледало. Носни кърпички. Монети. Нищо друго. Нито портфейл, нито документи. Никакви индикации коя е тя. На едното ѝ ухо висеше дебела халка с топче. На другото ухо нямаше обица. Ноктите на ръцете ѝ бяха лакирани в кървавочервено. Носеше два пръстена от сребро, не особено скъпи. По роклята ѝ не се виждаха джобове, но жената вероятно бе скрила разни бележки в дрехите си. Сайер обаче нямаше право да докосва трупа. Тя е мъртва жена, помисли си той. Докато не се обади някой близък да съобщи за изчезването ѝ. По електронните медии и във всички вестници ще я наричат просто Мъртвата жена.

Сайер се върна обратно между полицейските ленти. Мимоходом хвърли поглед към тримата полицаи, обхождащи поляната. Приличаха на три хлапета, всяко от които имитира детето пред него. Спреше ли Скаре, спираха и останалите и коленичеха. Сайер различи плика за доказателства в ръцете на младия си колега: вътре вече се виждаше събран материал. Сайер тръгна към патрулката. Жената, открила трупа, го чакаше. Той я поздрави, влезе в автомобила и потегли. Спря след стотина метра. Там обърна. Насъбралите се хора на пътя го зяпаха любопитно. Сайер отвори прозореца, за да се проветри купето.

— Разкажете ми как точно се натъкнахте на тялото — спокойно помоли той.

Стабилният му глас я окуражи. Тя кимна и закри уста с ръка. В очите ѝ проблесна страхът от думите, които се канеше да подбере и да изрече на глас.

— От началото ли? — попита жената.

— Ако обичате.

— Бях тръгнала да бера гъби. Около къщата на Гюнвал има много гълъбки. Той няма нищо против да ги бера, защото е твърде немощен да го прави. Често боледува — обясни тя. — Носех кошница. Когато дойдох, минаваше девет. — Тя млъкна за миг, после продължи:

— Пристигнах оттам — посочи пътя. — Свих насам и поех към подножието на гората. Цареше пълна тишина. Изведнъж забелязах нещо тъмно в тревата. Малко се притесних, но си продължих пътя и започнах да бера гъби. Кучето на Гюнвал лаеше. Винаги лае, когато чуе човек наблизо. Питах се какво ли е това черното нещо на поляната. Разтревожих се, затова берях с гръб към него. Колко странно. Сякаш още в началото бях разбрала какво лежи в тревата, но отказвах да повярвам. Намерих много гълъбки… Къде остана кошницата ми? — Жената прекъсна разказа си и погледна объркано Сайер.