Карин Фосум - Индийската съпруга

— Какво всъщност се е случило? — попита той. — Имам предвид как е станала катастрофата? Какво е блъснала сестра ми? Лека кола ли?

— Да.

— Хората в нея пострадали ли са?

— Да — уклончиво отвърна тя.

— Искам да ми кажете какво е състоянието им — настоя Гюндер. — Ако се събуди и ме попита, трябва да зная какво да ѝ отговоря!

Сестрата го погледна сериозно.

— Шофьорът на другия автомобил беше приет в същата болница, но не успяхме да го спасим.

Тя се наведе над Марие и повдигна клепачите ѝ. Гюндер видя сякаш ослепелите ѝ очи и преглътна с мъка. Вследствие на злополуката бе загинал човек, вероятно по вина на Марие.

Появи се още една медицинска сестра. Носеше безжичен телефон. Сърцето му прескочи от притеснение какви новини го очакват. Обаждаше се Кале.

— Не мога да я намеря — задъхано обясни той. — Сигурно се е качила на друго такси.

— Изобщо ли не я видя? — паникьоса се Гюндер.

— Търсих я навсякъде. Повикаха я по високоговорителите, но явно много бързо си е взела багажа и е минала през граничните формалности. Попитах на гише „Информация“ дали при тях не се е отбила жена на име Пуна Бай, Дори я повикаха, докато чаках. Не се отзова никой.

— Кога пристигна на летището? — заекна от ужас Гюндер.

— Не съм съвсем сигурен. Шофирах възможно най-бързо — отчаяно обясни таксиджията.

Гюндер съжали Кале, който се измъчваше от гузна съвест, без да е виновен.

— Сигурно е отишла направо в дома ти — предположи Кале. — И сега стои пред къщата. Ще мина оттам да проверя.

— Благодаря ти — отвърна Гюндер.

Върна телефона на сестрата. Тя го изгледа изпитателно, но той не ѝ каза какво се е случило. Нямаше сили да разговаря. Така или иначе Марие не го чуваше. Измина цяла вечност. После Кале се обади за втори път и му съобщи, че Пуна не го чака пред дома му. Възможно ли е изобщо да не се е качила на самолета, запита се объркан Гюндер. Реши да позвъни на „Луфтханза“ и да попита дали Пуна е била на борда. Излезе от болничната стая и се обади от телефона на партера. От компанията потвърдиха, че пътничка на име Пуна Бай е пътувала от Франкфурт за Осло. Самолетът се приземил точно в осемнайсет часа. Гюндер пак се качи в асансьора. Погледна сестра си в леглото. Почувства как цялото му тяло натежа от непреодолима умора. Неохотно се изправи и излезе от стаята. Застана смутено на вратата на дежурните медици и обясни, че му се налага да напусне за малко болницата, защото се е случило нещо непредвидено. Обеща да се върне възможно най-скоро. Помоли ги да му позвънят, ако има промяна в състоянието на Марие.

Те го изгледаха слисани.

— Ще ви се обадим, разбира се.

И той пое към дома си. Потънал в тревожните си мисли, Гюндер шофираше малко разсеяно. Малко преди да стигне, край него профуча автомобил, който се движеше с висока скорост. За малко да се блъснат. Гюндер отби рязко вдясно и се задъха от уплаха. За миг сърцето му направо спря. Ето така стават злополуките.

— Ако бързаш за някъде, предвиди го отрано! — озъби се Гюндер в огледалото.

Белият сааб се изгуби зад завоя.

В девет и половина влезе вкъщи. Седна на стола и погледна снимката, на която бяха двамата с Пуна. Свечери се, после дойде нощта. Гюндер се намираше в състояние на ужасна тревога. Да не би Пуна да е разбрала погрешно уговорката им? Дали да се обади в полицията? Едва ли щяха да започнат да я търсят. Къде да я търсят? Гюндер не мигна цялата нощ. Чуеше ли глухо ръмжене на двигател в далечината, скачаше от стола и дърпаше пердето от прозореца. Всичко си има обяснение, мислеше си той. Всеки момент пред дома ми ще пристигне такси и тя най-сетне ще бъде при мен. Гледаше нетърпеливо безмълвния телефон. Значи Марие все още се намира в безсъзнание и не подозира, че е тежко ранена, мъжът в другия автомобил е мъртъв, а Пуна още не се е появила.

Гюндер не остави снимката и за миг. Гледаше тясната жълта чантичка, която Пуна непрекъснато носеше на кръста си. Преди Гюндер не беше виждал такава чантичка. Спо̀мни си как тя целуваше носа му и галеше лицето му с топлите си ръце; как повдигаше ризата му, пъхаше глава под нея и долепяше ухо до сърцето му. Вдигна снимката пред очите си. Лицето ѝ изглеждаше съвсем малко. Изгуби се напълно под върха на пръста му.

На следващия ден, двайсет и четвърти август, по главния път към Елвеста бавно пътуваше полицейски автомобил. Белият му капак лъщеше на слънцето. Двамата мъже в колата се взираха през предното стъкло. В далечината се виждаха струпани на едно място хора.