Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 1)

Холмс се засмя и постави на масата визитната си картичка.

— Само не ме арестувайте по подозрение в убийство — каза той. — Аз съм от копоите, не съм вълкът. Мистър Грегсън или мистър Лестрейд ще ви уверят в това. Но, моля ви, продължавайте. Какво направихте после?

Ранс седна отново на мястото си, но върху лицето му все още бяха изписани смущение и объркване.

— Върнах се при входната врата и изсвирих със свирката. На сигнала ми се отзоваха Мърчър и още двама.

— Пак ли нямаше никой на улицата?

— Никой, ако става дума за хора, на които може да се разчита.

— Какво искате да кажете?

Полицаят се ухили.

— Виждал съм много пияни през живота си, сър — каза той, — но не бях виждал толкова пиян човек като онази птица. Когато излязох навън, стоеше облегнат на оградата и ревеше с цяло гърло някаква песен. Едва се държеше на краката, а още по-малко можеше да ни помогне с нещо.

— Що за човек беше? — попита Холмс.

Джон Ранс като че ли се подразни от това отклонение.

— Беше страшно пиян — каза той, — толкова пиян, че сигурно щяхме да го приберем на топло, ако не бяхме толкова заети с другата работа.

— Лицето му, дрехите му… Не успяхте ли да ги разгледате? — намеси се нетърпеливо Холмс.

— Поразгледах ги, след като трябваше да му помогнем с Мърчър да се изправи на крака. Беше висок, с червендалесто лице, долната част на лицето му беше загърната…

— Достатъчно — каза Холмс. — Какво стана с него?

— Нямахме време да се занимаваме с него — докачи се полицаят. — Сигурно е успял да намери пътя до дома си.

— Как беше облечен?

— С кафяво палто.

— Имаше ли камшик в ръката?

— Камшик ли? Не.

— Трябва да го е оставил някъде — промърмори Холмс. — А не си ли спомняте да сте видели или чули файтон след това?

— Не.

— Ето ви половин лира — каза моят съквартирант, като се изправи и взе шапката си. — Опасявам се, Ранс, че никога няма да напреднете в службата. Главата трябва да ви служи не само за украшение, а и за нещо по-полезно. Снощи сте могли да спечелите сержантски нашивки. Този, когото сте държали в ръцете си, е човекът, в когото е нишката към това престъпление и когото търсим. Няма смисъл да спорим за това сега: казвам ви, че наистина е било така. Да тръгваме, докторе.

Тръгнахме към файтона, оставяйки нашия информатор с малко недоверчив, но очевидно и неспокоен вид.

— Глупакът му с глупак! — каза горчиво Холмс. — Да държи в ръцете си късмета и да го изпусне толкова безмозъчно.

— Все още не ми е ясно. Вярно, че описанието на този човек съвпада с твоето предположение за втория участник в загадката. Но защо е трябвало да се връща в къщата, след като е бил излязъл от нея? Това не е присъщо за престъпниците.

— Пръстенът, човече, пръстенът. Заради него се е върнал. И да не разполагаме с друг начин да го хванем, трябва да използваме пръстена като стръв. Аз ще го хвана, докторе. Обзалагам се на две към едно, че ще го хвана. Но трябва да ти благодаря — ако не беше ти, може би нямаше да отида и щях да изпусна най-хубавия етюд, на който съм попадал — етюд в червено, а? Защо да не се възползваме малко от жаргона на изкуството? Ето я червената нишка на убийството, преплетена с безцветната прежда на живота, и нашият дълг е да я разнищим, да я отделим и да извадим наяве всеки сантиметър от нея. А сега на обяд и после към Норман Неруда. Как беше онзи откъс от Шопен, който тя така възхитително изпълнява? Тра-ла-ла-ла-лира-лира-ле.

И като се отпусна на седалката във файтона, любителят детектив засвири като чучулига, докато аз размишлявах над многостранността на човешкия мозък.

Сутрешните ни усилия се оказаха твърде много за моето неукрепнало здраве и следобед се почувствах съвсем уморен. След като Холмс отиде на концерта, легнах на дивана и се опитах да поспя. Опитът ми се оказа неуспешен. Съзнанието ми беше твърде възбудено от станалото, главата ми гъмжеше от най-странни приумици и предположения. Затворех ли очи, пред мен се изправяше изкривеното маймунско лице на убития. Беше ми направило толкова зловещо впечатление, че трудно можех да изпитам друго освен благодарност към оня, който бе премахнал това лице от света. Сякаш чертите на Инок Дж. Дребър от Кливланд са били създадени, за да изразят човешките пороци в тяхната крайност. И все пак осъзнавах, че справедливостта трябва да възтържествува и че в очите на закона поквареността на жертвата съвсем не изкупва вината на убиеца.