Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 1)

Нямаше нужда да ми казва да го чакам, защото чувствах, че няма да мога да мигна, докато не чуя резултата от приключението му.

Холмс излезе към девет часа. Нямах представа, колко ще се забави, но се отпуснах в креслото с лупа в ръка, прелиствайки бавно страниците на „Животът на бохемата“ от Анри Мюрже. Мина десет часа и чух стъпките на прислужниците, които се готвеха да си лягат. Стана единайсет и покрай стаята ми премина с по-внушителната си походка хазяйката, запътена в същата посока. В дванайсет без нещо ключалката остро изщрака. Още щом Холмс влезе, по лицето му разбрах, че не е успял да направи нищо. Развеселеност и огорчение се бореха за надмощие в него, но първото надделя и той избухна в искрен смях.

— Не ми се иска хората от Скотланд ярд да научат — каза той, докато се отпускаше в креслото си. — Толкова често съм ги вземал на подбив, че не биха ме оставили на мира до края на живота ми. Но мога да си позволя да се смея сега, защото знам, че в края на краищата ще бъдем квит.

— Какво стана?

— О, нямам нищо против да разкажа нещо, което не е в моя полза. Това същество повървя малко и взе да накуцва, да проявява всички признаци на човек с болни крака. Изведнъж се спря и махна на един файтон. Успях да се доближа, за да мога да чуя адреса, който даде, но всъщност нямаше нужда да се престаравам толкова, защото го изпя толкова високо, че можеше да се чуе и от отсрещния тротоар: „Карай на улица «Дънкан» 13, в Хаундсдич“ — извика тя. Съвсем естествено прозвуча и след като се разположи благополучно вътре, аз се метнах отзад на файтона. Това е умение, което всеки детектив трябва да владее до съвършенство. Така се понесохме из града и не спряхме нито веднъж, докато не стигнахме до въпросната улица. Скочих, преди файтонът да спре, и спокойно се заразхождах. Файтонджията слезе, отвори вратата и застана очаквателно. Но отвътре не излезе никой. Когато пристъпих наблизо, той ядосано опипваше празното купе и лееше поток от най-цветистите ругатни, които съм чувал. От пасажерката нямаше и помен и май доста време ще трябва да мине, докато той си получи парите. Когато проверих номер 13, оказа се, че къщата е на един почтен търговец на книжни тапети на име Кезик и че никакъв Сойър или Денис никога не е живял там.

— Да не искаш да кажеш — извиках изумен, — че тази едва тътреща се немощна старица е успяла да скочи от файтона в движение, без файтонджията или ти да разберете?

— По дяволите бабата! — извика троснато Холмс. — Ние бяхме бабите, щом позволихме да ни изиграят така. Явно е бил някой млад човек, при това доста ловък, а и великолепен актьор. Качването му по стълбите бе несравнимо. Явно е усетил, че го следя, и е използвал този начин да ми се измъкне. Значи човекът, когото търсим, съвсем не е толкова самотен, колкото си представях, а и има приятели, готови да рискуват доста заради него. Изглеждаш съвсем уморен, докторе. Последвай съвета ми и си легни.

Наистина се чувствах доста изморен и се подчиних на препоръката му. Оставих Холмс седнал пред догарящия огън. На няколко пъти през нощта чувах в просъница тихото меланхолично стенание на цигулката му и знаех, че продължава да мисли над объркания проблем, който се бе заел да разреши.

На другия ден всички вестници пишеха за „Брикстънската мистерия“, както я нарекоха. Навсякъде подробно се описваше случаят, имаше дори уводни статии, посветени на него. Тук-там прочетох нови за мен подробности. И до днес пазя папката с изрезки и откъси, отнасящи се до този случай, затова ще спомена накратко някои:

„Дейли телеграф“ отбелязваше, че в историята на престъпленията рядко се е срещала трагедия с толкова странни белези. Немското име на жертвата, липсата на мотив и зловещият надпис на стената, всичко подсказвало, че убийството е извършено от политически бежанци и революционери. Социалистите имали много сдружения в Америка и покойният несъмнено бил нарушил някои от неписаните им закони, а после бил проследен и наказан. Пътьом се споменаваха Vehmgericht 2 2 Немски религиозен съд. — Б.пр. , карбонарите, Дарвиновата теория, принципите на Малтус, анархизмът, социализмът, всичко това се свързваше с други неотдавнашни убийства, за да се свърши с предупреждение към правителството и с настояване да се установи по-строг контрол върху чужденците в Англия.

Вестник „Стандарт“ коментираше, че подобен вид престъпления се вършели обикновено, когато на власт били либералите. Били плод на неустановените възгледи на масите и произтичащото от това отслабване на всякаква власт. Покойният бил американски гражданин, пребиваващ в метрополията. В Лондон живеел в пансиона на мадам Шарпантие на „Торки теръс“, Камбъруел. По време на пътуването си бил придружаван от своя частен секретар Джоузеф Стангърсън. Двамата се били сбогували с хазяйката си във вторник, 4-ти този месец, и заминали за гара Юстън с намерението да вземат експреса за Ливърпул. По-късно били видени на перона на гарата. Нищо повече не било известно за тях, освен че, както вече знаели всички, Дребър бил открит в една празна къща на „Брикстън роуд“ на няколко мили от Юстън. Как се е озовал там и как е загинал покойникът — това били въпроси, все още обгърнати в тайнственост. Не се знаело нищо и за местонахождението на Стангърсън. „Научихме с радост, че със случая са се заели господата Лестрейд и Грегсън от Скотланд ярд, и може да се твърди с увереност, че тези добре известни детективи скоро ще хвърлят обилна светлина върху него.“