Артър Дойл - Шерлок Холмс (Том 1)

— Никога не бих казал подобно нещо — отвърнах. — Ти в най-голяма степен си успял да приближиш детективската работа до точните науки.

При тези думи събеседникът ми пламна от удоволствие. Вече бях забелязал, че е много чувствителен към комплиментите за работата му.

— Ще ти кажа още нещо — добави той. — Лачените и грубите обувки са пристигнали с един и същ файтон и са вървели по пътеката като най-близки приятели, вероятно хванати под ръка. А когато са влезли вътре, са започнали да се разхождат нагоре-надолу из стаята — по-точно лачените обувки са стояли неподвижно, разхождали са се грубите обувки. Установих го по следите в праха и разбрах също, че докато се е разхождал, човекът с грубите обувки се е разгорещявал все повече и повече. Личи по увеличаващите се размери на крачките му. През цялото време е говорил и несъмнено постепенно се е възбудил до състояние на ярост. Тогава е настъпила трагедията. Сега знаеш всичко, което зная и аз, защото останалото е само въпрос на предположения и догадки. И така, вече имаме добра база да започнем. Но трябва да побързаме, защото днес искам да отида на концерта на Хале и да чуя Норман Неруда.

Докато говорехме, файтонът ни си пробиваше път през безкраен лабиринт от мръсни улички и мрачни пресечки. Когато навлязохме в най-мрачната и мръсна от тях, файтонджията внезапно спря.

— Ето това е „Одли корт“ — каза той, сочейки една тясна пролука в дългата стена от сиви тухли. — Ще ви чакам тук.

„Одли корт“ не се отличаваше с приветливост. Тесният проход ни изведе до правоъгълник, павиран с плочи и обграден с мрачни жилища. Промъкнахме се между няколко групи мръсни деца и промушвайки се между простряно избеляло бельо, се добрахме до номер 46. На вратата имаше табелка с името на Ранс. На нашето запитване отговориха, че полицаят спи, и ни поканиха да почакаме в гостната.

Скоро се появи и самият Ранс, малко ядосан, че са го събудили.

— Вече изпратих рапорта си в службата — каза той.

Холмс извади от джоба си половин златна лира и замислено започна да си играе с нея.

— Мислехме, че ще е най-добре да чуем всичко от собствените ви уста — каза той.

— С удоволствие ще ви разкажа всичко, което зная, сър — отвърна услужливо полицаят, приковал очи в златната монета.

— Искам само да ми разкажете с ваши думи всичко, както е станало.

Ранс седна на канапето и сви вежди, като че решен да не пропусне нищо в разказа си.

— Ще започна от самото начало — каза той. — Моето дежурство е от десет вечерта до шест сутринта. В единайсет стана сбиване в кръчмата „Белият елен“, но иначе в района беше спокойно. В един заваля и срещнах Хари Мърчър, който отговаря за Хоуланд гроув. Поприказвахме си малко на ъгъла на улица „Хенриета“. Към два часа или малко по-късно реших да пообиколя по „Брикстън роуд“. Беше доста пусто и кално. Докато слизах, не срещнах жива душа, макар че край мен минаха един-два файтона. Вървях и си мислех, между нас казано, че чаша горещ грог ще ми дойде добре, когато внезапно в един от прозорците на онази къща блесна светлина. Знаех, че и двете къщи на „Лористън гардън“ са празни, защото собственикът им не искаше да поправи канализацията, макар че последният наемател, който живя в едната от тях, умря от коремен тиф. Затова когато видях светлината, се сащисах и веднага си помислих, че се е случило нещо лошо. Когато стигнах до вратата…

— Вие се спряхте, а след това се върнахте при градинската врата — прекъсна го моят съквартирант. — Защо го направихте?

— Ха, точно така беше, сър, макар че един Господ знае как сте го научили. Вижте сега, когато стигнах до вратата, наоколо беше толкова тихо и пусто, та си помислих, че няма да бъде зле, ако с мен има още някой. Не може да ме уплаши нищо от тази страна на гроба, но ми дойде на ума, че може би онзи, дето умря от коремен тиф, е дошъл да провери канализацията, която го е погубила. При тази мисъл ме побиха тръпки и се върнах обратно, за да проверя не се ли вижда фенерът на Мърчър, но го нямаше, нямаше и никой друг. Дори куче не се виждаше. Тогава събрах кураж, върнах се и отворих вратата. Вътре беше тихо и влязох в стаята, от която идваше светлината. На камината мъждукаше свещ от червен восък и на нейната светлина видях…

— Да, зная какво сте видели. Прекосихте няколко пъти стаята, коленичихте до трупа, а после…

Джон Ранс скочи изплашено и впи подозрително очи в Холмс.

— Къде се бяхте скрили, че успяхте да видите всичко това? — попита той. — Изглежда, знаете много повече, отколкото би трябвало да знаете.