Агата Кристи - Клуб „Вторник вечер“

— Но белегът на гумите? — възрази Джойс.

— О, веднага се сетих, скъпа, въпреки че нищо не разбирам от коли — каза мис Марпъл. — Хората понякога си сменят гумите, нали разбираш… често съм виждала да го правят… и, разбира се, било е възможно някой да свали колелото от камиона на Келвин, да го изнесе през малката врата и да го постави на камиона на мистър Нюман. След което излиза през едната порта, слиза до брега, натоварва златото и на връщане минава през другата порта. После колелото е било поставено отново на камиона на мистър Келвин, докато в същото време мисля, че някой друг е завързал мистър Нюман и го е оставил в трапа. Било е доста неудобно за него, още повече че вероятно е очаквал да го намерят далеч по-рано. Предполагам, че човекът, който се е представял за градинар, му е помогнал за тази работа.

— Защо казваш „представял се за градинар“, лельо Джейн? — попита Реймънд с любопитство.

— Ами не може да е бил истински градинар, нали? — рече мис Марпъл. — Градинарите не работят в понеделника от Седмицата на Света Троица. Всички го знаят.

Тя се усмихна и сгъна плетката си.

— Всъщност тази малка подробност ми даде вярната следа — каза тя и погледна към Реймънд. — Когато си имаш своя къща, скъпи, и собствена градина, ще си наясно с тези неща.

— Странно — започна Джойс Лемприер, — но някак не ми се ще да ви разказвам моята история. Случи се отдавна — преди пет години, ако трябва да бъдем точни, но оттогава тя непрестанно ме преследва. На пръв поглед изглежда забавна и приятна, но всъщност от нея лъха ужас. И още нещо странно — картината, която нарисувах тогава, е пропита със същата тази злокобна атмосфера. Когато я погледнете за пръв път, ще ви се стори като най-обикновена груба скица на малка и стръмна корнуолска уличка, окъпана в слънчева светлина. Но ако я съзерцавате по-продължително време, ще забележите зловещото й излъчване. Не съм я продала, но и никога не я гледам. И до днес си стои в един ъгъл на ателието ми с лице към стената. Мястото на действието се нарича Ратхоул. Странно, малко корнуолско рибарско селище, което е много живописно… може би дори повече от необходимото. Атмосферата твърде много напомня за Старата корнуолска чайна. Пълно е с дюкянчета, в които разни късо подстригани момичета във везани ризи рисуват на ръка върху пергамент. Мястото е хубаво и необичайно, но по свой собствен начин.

— Като че ли не знам! — изпъшка Реймънд. — Проклятието на шофьора. Тесни улички, които на практика са много опасни във всички подобни живописни селца.

Джойс кимна.

— Пътищата, които водят до Ратхоул, са толкова тесни и стръмни — почти като отвесна стена. Но да продължа разказа си. Отидох в Корнуол за две седмици, за да порисувам. В Ратхоул има една стара странноприемница — Поларуит Ар ме. Смята се, че това е единствената къща, останала неразрушена от испанците, когато обстрелвали селището от корабите си през хиляда петстотин и някоя си година.

— Не от корабите — рече Реймънд Уест и се намръщи. — Опитайте се да бъдете по-точна в исторически план, Джойс!

— Добре де, във всеки случай разположили оръдията си някъде по брега, стреляли с тях, а къщите падали. Както и да е, това не е най-важното. Странноприемницата беше чудесна старинна сграда, а отпред имаше нещо като навес, поддържан от четири колони. Бях си намерила чудесно място и точно се захващах за работа, когато една кола закриволичи надолу по хълма. И разбира се, взе, че спря току пред странноприемницата, точно там, където най-много щеше да ми пречи. Отвътре излязоха двама души — мъж и жена, но не им обърнах особено внимание. Жената носеше някаква светловиолетова ленена рокля и шапка в същия цвят. След малко мъжът се появи отново и за моя най-голяма радост премести колата някъде надолу към кея и я остави там. На връщане към странноприемницата той бавно мина покрай мен. Точно в този миг още една ужасна кола започна да криволичи надолу по хълма. В нея седеше жена, облечена в най-ярката басмена рокля, която някога бях виждала — на едри алени поинсетии 12 12 Цвете от семейство млечки с жълти цветове и червени листа, виреещо в Мексико и Централна Америка. — Б.пр. — май така им казваха и носеше една от онези големи сламени шапки — дали не бяха кубински? — също с яркочервен цвят. Тя не спря пред странноприемницата, а продължи да кара надолу по улицата към другия автомобил. Там тя спря колата и слезе, а когато мъжът я видя, той нададе удивен вик: