Агата Кристи - Клуб „Вторник вечер“

„Карол — възкликна той, — чудо на чудесата! Това е невероятно! Виж ти, да те срещна на такова затънтено място. Не съм те виждал от години! Здравей. Ето я и Марджъри — съпругата ми, нали знаеш. Трябва да дойдеш да те запозная с нея.“

— Те заедно поеха нагоре по улицата към странноприемницата, а аз видях, че другата жена беше излязла и точно тръгваше към тях. Едва успях да зърна тази, която назоваха Карол, докато тя минаваше покрай мен. Достатъчно, за да видя прекалено напудрената й брадичка и огненочервените й устни и се зачудих — просто ми стана любопитно — дали на Марджъри ще й бъде приятно да се запознае с нея. Не бях я виждала отблизо, но отдалече ми се стори старомодна, предвзета и благопристойна. Това, разбира се, не беше моя работа, но понякога в живота човек се сблъсква със странни неща, над които не може да не се замисли. От мястото, където се бяха спрели, до мен достигаха откъслечни реплики от разговора им. Говореха за морски бани. Съпругът, чието име изглежда бе Денис, изяви желание да вземе лодка и да погребе около брега. На около миля по-нататък имало някакъв интересен залив, който си струвало да се види, говореше той. Карол също искаше да види залива, но предложи да тръгнат по скалите и да стигнат до него откъм сушата. Казваше, че не понасяла лодките. Накрая взеха следното решение: Карол поема по скалната пътека и ги чака на залива, а Денис и Марджъри ще вземат лодка и ще стигнат дотам с гребане. Като ги слушах да си говорят за къпане и на мен ми се прииска да се изкъпя. Сутринта беше много гореща и работата не ми спореше особено. Освен това смятах, че светлината на следобедното слънце ще бъде всъщност далеч по-ефектна. И така, събрах нещата си й се отправих към един малък плаж, който знаех от по-рано и който си беше мое откритие — намираше се в посока, обратна на пещерата. Прекарах си чудесно там, обядвах език от консерва и два домата, а следобед се върнах изпълнена с увереност и ентусиазирани да се заема с работата си върху моя пейзаж. Цял Ратхоул като че ли спеше. Оказах се права за следобедното слънце — сега сенките бяха далеч по-изразителни. Централният обект на моята картина бе Поларуит Армс. Сноп слънчева светлина падаше косо, отразяваше се в земята пред странноприемницата и ефектът бе доста причудлив.

Разбрах, че компанията от залива се бе прибрала благополучно, съдейки по двата бански костюма — аленочервен и тъмносин, които висяха на балкона и съхнеха на слънцето. Нещо не се получаваше както трябва в единия ъгъл на картината ми и аз се наведох над нея за малко, за да го пооправя. Когато отново вдигнах поглед, видях фигура, подпряна на една от колоните на Поларуит Армс, появила се там сякаш като с вълшебна пръчица. Човекът носеше моряшки дрехи и според мен бе рибар. Имаше дълга черна брада и ако търсех модел за зъл испански капитан, едва ли бих могла да намеря нещо по-добро. Трескаво се захванах за работа от страх да не си тръгне, въпреки че, съдейки по позата му, той изглеждаше готов като че да подпира колоната цяла вечност. Все пак се раздвижи, но за късмет не преди да получа това, което исках. Приближи се към мен и ме заговори. О, само как говореше този мъж!

„Ратхоул — започна той — е бил доста интересно място.“

— Вече знаех това, но въпреки че му го казах, не можах да се отърва. Разказа ми цялата история на бомбардирането… исках да кажа на разрушаването на селото и за това, че съдържателят на Поларуит Армс бил убит последен — прободен на прага на собствения си дом от сабята на някакъв испански капитан, а кръвта му бликнала върху паважа и в продължение на сто години никой не успял да я измие оттам. Всичко това се връзваше много добре със спокойния унес на сънливия следобед. Гласът на мъжа бе много приятен, но в същото време в него се долавяше нещо зловещо. Държеше се доста вежливо, но усещах, че в него се таи скрита жестокост. Накара ме да си представя по-добре от всякога Инквизицията и ужаса на всичко, което испанците са извършили. През цялото време, докато той говореше, аз не спрях да рисувам и изведнъж осъзнах, че захласната от неговия разказ, съм нарисувала нещо, което го нямаше там. Върху белия квадрат на паважа, пред входа на Поларуит Армс, където падаше снопът слънчеви лъчи, бях нарисувала петна от кръв. Стори ми с удивително как мозъкът да си играе с ръката, но когато отново погледнах странноприемницата, ме очакваше нов шок. Аз просто бе нарисувала това, което очите виждаха — кръв върху белия паваж. Гледах ги минута-две, затворих очи и си казах: „Не ставай глупава, в действителност там няма нищо.“ После отново ги погледнах — петната все още си стояха. Изведнъж усетих, мога да издържам. Прекъснах потока от думи.