Агата Кристи - Клуб „Вторник вечер“

„Знаете ли, че преди четири години е лежал в затвора за нападение с телесна повреда?“

„Не ме изненадва“ — отвърнах аз.

„По всеобщо мнение тук изглежда вашият приятел обича да си пъха носа в работи, които не го засягат. Дано не му се е случило нещо лошо!“

— Подновихме търсенето с удвоена енергия. Чак късно следобед усилията ни бяха възнаградени. Намерихме Нюман в един дълбок трап на територията на собственото му имение. Ръцете и краката му бяха здраво завързани с въже, а в устата му бе натъпкана носна кърпа, за да не може да вика за помощ. Беше ужасно изтощен и тялото го болеше. Ала след като разтрихме китките и глезените му и му дадохме да се подкрепи от плоското шише с уиски, от което той здравата си сръбна, беше в състояние да ни разкаже какво се бе случило. След като нощта се прояснила, той излязъл да се поразходи около единадесет часа. Отдалечил се на известно разстояние, движейки се по скалите и стигнал до едно място, познато като „Залива на контрабандистите“, наречено така заради многобройните пещери там. Тук той видял някакъв човек да разтоварва нещо от малка лодка и слязъл долу да види какво става. Какъвто и да бил товарът, изглежда доста тежал, а го пренасяли в една от най-отдалечените пещери. Нюман не заподозрял нищо нередно, но въпреки това се зачудил. Приближил се съвсем близо, без да бъде забелязан. Изведнъж се чул предупредителен вик и тутакси двама здрави моряка се нахвърлили върху му и го пребили до безсъзнание. Когато дошъл на себе си, усетил, че лежи в камион или нещо такова, който подскачал по неравностите на пътя и доколкото Нюман можел да прецени, това бил пътят, свързващ брега със селото. За голяма негова изненада камионът спрял пред портата на собствения му дом. Там, след разговор, проведен шепнешком между мъжете, бил изваден навън и хвърлен в един трап, който бил достатъчно дълбок, за да не може да го открият поне за известно време. После камионът потеглил и, както му се сторило, излязъл през друга порта, някъде на около половин километър по пътя към селото. Не можеше да ни даде никакво описание на нападателите, освен че определено били моряци и, съдейки по говора им, корнуолци.

Инспектор Баджуърт бе силно заинтригуван.

„Сигурен съм, че това е мястото, където са криели товара — извика той. — Изваден е бил някак си от потъналия кораб и е бил складиран в някоя отдалечена пещера в залива. Известно е, че претърсихме всички пещери в «Залива на контрабандистите» и че сега се придвижваме нататък. През нощта те явно са премествали товара на място, което вече е претърсено и където е малко вероятно да търсим отново. За наше нещастие са разполагали поне с осемнадесет часа, за да се отърват от него и след като снощи са хванали мистър Нюман там, то аз се съмнявам, че сега ще намерим нещо.“

Инспекторът бързо нареди да се проведе претърсване. Откри съвсем недвусмислени доказателства, че златото е било складирано там, както се предполагаше, но е било повторно премествано, а нямаше следа, която да укаже пътя към новото му скривалище. И все пак имаше една нишка и на другата сутрин инспекторът лично ми я посочи.

„По този път много рядко минават превозни средства — ми рече той, — а на едно-две места открихме съвсем ясни следи от гуми. От едната гума липсва триъгълно парче и тя оставя следа, която не може да се сбърка. Това показва, че са влезли през тази порта, а при другата порта личат отпечатъците, оставени на излизане. Почти няма съмнение, че това е търсеното от нас возило. Но защо не са излезли там, откъдето са влезли? Изглежда съвсем ясно, че камионът е на някой от селото, а там не са много хората, които притежават камион. Най-много двама-трима. Келвин, собственикът на Трите котви, е един от тях.“

„Какво е работил Келвин преди?“ — попита Нюман.

„Странно е, че ми задавате такъв въпрос, мистър Нюман. На младини той е бил професионален водолаз.“

Ние с Нюман се спогледахме. Мозайката изглежда започваше да се подрежда, парченце по парченце.

„Не разпознахте ли Келвин в някой от мъжете, които ви нападнаха на брега?“ — попита инспекторът.

Нюман поклати глава.

„Боя се, че не мога да кажа нищо определено — рече той със съжаление. — Не ми остана време да видя каквото и да било.“

Инспекторът бе така добър да ми позволи да го придружа до Трите котви. Гаражът беше малко по-нагоре в една уличка. Големите врати бяха затворени, но след като минахме отстрани, намерихме една по-малка врата, от която също се влизаше в него. Тя беше отворена. Един кратък преглед на гумите бе достатъчен за инспектора.