Агата Кристи - Клуб „Вторник вечер“

„Не обичаме да ни се пречкат чужденци по тия места“ — рече той някак нападателно.

„Полицията ли имаш предвид?“ — запита усмихнато Нюман.

„Полицията… и разни други — отвърна Келвин многозначително. — И не го забравяйте, мистър!“

„Знаеш ли, Нюман, това ми прозвуча като заплаха“ — казах аз, докато се катерехме по хълма на път за вкъщи.

Приятелят ми се разсмя.

„Глупости. Нищо лошо не съм сторил на хорицата тук.“

— Поклатих недоверчиво глава. В Келвин имаше нещо диво и зловещо. Чувствах, че мислите му биха се отплеснали в странни, непознати насоки. Мисля, че от този момент започнах да се безпокоя. Първата нощ бях спал добре, но през следващата сънят ми бе неспокоен и накъсан. Неделното утро бе сиво и мрачно, небето бе покрито с облаци, а въздухът сякаш вещаеше буря. Не ме бива да прикривам чувствата си и Нюман забеляза промяната в мен.

„Какво става с теб, Уест? Тази сутрин си като кълбо от нерви.“

„Не зная — признах аз, — но ме преследва ужасяващото чувство за зла прокоба.“

„От времето е.“

„Да, сигурно.“

— Не казах нищо повече. Следобеда излязохме с моторната лодка на Нюман, но дъждът ни връхлетя с такава ярост, че бяхме доволни да се върнем на брега и да се преоблечем в сухи дрехи. И през тази нощ безпокойството не ме напусна. Навън бурята виеше и бучеше. Към десет часа тя стихна и Нюман погледна през прозореца.

„Прояснява се — рече той. — Не бих се учудил, ако до половин час времето се оправи. Ако нощта е хубава, ще изляза да се поразтъпча.“

Аз се прозях.

„Ужасно ми се спи — рекох. — Снощи не си доспах и мисля тази вечер да си легна рано.“

— Така и направих. Предната нощ наистина бях спал малко. Тази потънах в тежък, но в същото време неспокоен сън. Все още ме гнетеше ужасното предчувствие, че ще се случи нещо лошо. Сънувах страшни неща: например как ходя покрай страховити бездни и дълбоки пропасти, съзнавайки, че едно мое подхлъзване би било смъртоносно. Когато се събудих, видях, че стрелките на часовника ми показват осем часа. Имах силно главоболие и все още ме преследваше ужасът от моите кошмари. Усещането беше толкова силно, че когато отидох до прозореца и го отворих, отскочих назад, изпълнен с нов прилив на страх, защото първото нещо, което видях навън или поне си помислих, че виждам, беше мъж, който копаеше гроб. Нужни ми бяха минута-две, за да се съвзема и тогава осъзнах, че „гробарят“ беше градинарят на Нюман. „Гробът“ пък бе предназначен за три нови розови храста, които лежаха на тревата в очакване да бъдат засадени. Градинарят вдигна поглед, видя ме и докосна за поздрав шапката си.

„Добро утро, сър. Хубава сутрин, сър.“

„Дано да е такава“ — изрекох колебливо, все още неспособен да се отърся докрай от моите потискащи мисли. Ала както каза градинарят, утрото наистина беше чудесно. Слънцето ярко блестеше, а чистото бледосиньо небе обещаваше денят да бъде хубав. Слязох да закуся, като си подсвирквах. Прислужниците на Нюман не нощуваха в къщата. За да удовлетворяват скромните му нужди, две сестри на средна възраст идваха от съседната ферма да му прислужват. Когато влязох в стаята, едната от тях точно слагаше на масата каната с кафе.

„Добро утро, Елизабет — казах аз. — Мистър Нюман още ли не е слязъл?“

„Сигурно е излязъл много рано, сър — отвърна тя, — защото, когато дойдохме в къщата, него го нямаше.“

Изведнъж безпокойството ме обзе отново. През изминалите два дни Нюман бе слизал на закуска доста късничко и не можех да си представя как изведнъж е започнал да става рано. Подтикнат от предчувствията си, изтичах до спалнята му. Беше празна и освен това не личеше въобще да си е лягал, защото леглото му бе оправено. Един кратък оглед на стаята ми разкри още две неща. Ако Нюман бе излязъл да се поразходи, трябва да е било през нощта, тъй като липсваха дрехите, които носеше предната вечер. Сега вече бях сигурен, че злокобните ми предчувствия са били верни. Нюман беше излязъл, както ми каза, да се поразходи, но по една или друга причина не се беше прибрал. Защо? Случило ли му се е нещо? Да е паднал от скалите? Трябваше веднага да го потърсим! След няколко часа успях да събера многобройна дружина помощници и заедно тръгнахме да го търсим. Претърсвахме във всички посоки, както около зъберите, така и около скалите долу. Но от Нюман не открихме и следа. Накрая изгубих надежда и потърсих инспектор Баджуърт. Лицето му стана мрачно, когато му разказах за случилото се.

„Струва ми се, че намирисва на престъпление — рече той. — По тези места се срещат не дотам добросъвестни граждани. Виждали ли сте Келвин — съдържателя на Трите котви?“ Отговорих утвърдително.