Агата Кристи - Клуб „Вторник вечер“

„Пипнахме го, дявол го взел! — възкликна той. — Ето го белегът върху задната лява гума! Е, мистър Келвин, ха да видим сега дали сте достатъчно хитър, за да се изплъзнете!“

Реймънд Уест внезапно спря.

— Е? — каза Джойс. — Засега не виждам нищо неясно… освен дето не са могли да открият златото.

— Наистина не го откриха — рече Реймънд. — Но не можаха също да обвинят и Келвин. Мисля, че той се оказа по-хитър от тях, но не ми е ясно как го е направил. Както си му е редът, той бе арестуван във връзка с уличаващия го белег върху гумата. Но се появи необикновена пречка. Точно срещу портала на гаража се намираше една къща, която бе наета от една художничка за лятото.

— Ах, тези художнички! — рече Джойс през смях.

— Именно! „Ах, тези художнички!“ Тази точно няколко седмици била болна и затова в дома й идвали две медицински сестри. Дежурната през въпросната нощ сестра придърпала креслото си до прозореца, а транспарантът бил вдигнат. Тя заяви, че камионът не би могъл да напусне гаража отсреща, без тя да го види и се закле, че той въобще не е излизал през онази нощ.

— Не мисля, че това е кой знае какво — намести се Джойс. — Сестрата, разбира се, е заспала. Те винаги заспиват.

— Знаем, че… ъ-ъ-ъ… това се случва — рече трезво мистър Педърик. — Но ми се струва, че приемаме фактите без необходимата проверка. Преди да повярваме на показанията на медицинската сестра, трябва доста щателно да проучим доколко е била искрена. Алиби, което се появява толкова навреме, винаги буди съмнения.

— Художничката също даде показания — каза Реймънд. — Тя заяви, че се чувствала много зле, останала будна почти през цялата нощ и че със сигурност щяла да чуе камиона, тъй като шумът му бил доста характерен, а след бурята била много тихо.

— Хм — каза пасторът, — този факт не е за пренебрегване. Самият Келвин имал ли е алиби?

— Той ни каза, че си бил у дома и си легнал в десет, но не намери свидетели, които да потвърдят думите му.

— Сестрата е заспала — рече Джойс, — също и пациентката й. На болните все им се струва, че не са мигнали цялата нощ.

Реймънд Уест погледна въпросително към доктор Пендър.

— Знаете ли, ужасно ми е жал за този Келвин. Този случай ми напомня поговорката: „Каже ли се, че едно куче е бясно — бясно си остава“. Келвин е лежал в затвора. Ако оставим настрана белега върху гумата, което определено ми се струва твърде странно съвпадение, изглежда срещу него няма нищо друго, освен лошото му досие.

— Вие, сър Хенри?

Сър Хенри поклати глава.

— Случайно — каза той и се усмихна, — аз знам нещичко за този случай. Така че, естествено, не трябва да говоря.

— Добре, да продължим. Лельо Джейн, ти имаш ли нещо да кажеш?

— Минутка, скъпи — каза мис Марпъл. — Боя се, че обърках броенето. Две наопаки, три налице, една пропускам и пак две наопаки… да, точно така. Какво рече, скъпи?

— Какво е твоето мнение?

— Моето мнение няма да ти допадне, скъпи. Забелязала съм, че на младите то никога не допада. По-добре да си мълча.

— Глупости, лельо Джейн, хайде казвай!

— Е, скъпи Реймънд — започна мис Марпъл, като остави плетката и погледна племенника си. — Наистина смятам, че трябва да бъдеш по-внимателен в подбора на приятелите си. Толкова си доверчив и наивен, скъпи. Мисля, че това е така, защото писателите имат прекалено развито въображение. Испански галеон, как ли пък не! Ако беше по-възрастен и с по-голям житейски опит, щеше още от началото да си нащрек. Та ти си познавал този човек едва от няколко седмици!

Сър Хенри изведнъж гръмогласно се разсмя и се плесна по коляното.

— Казаха ви го, Реймънд! — рече той. — Мис Марпъл, вие сте чудесна! Вашият приятел Нюман, момчето ми, си има друго име… Всъщност не са едно и две. В момента той не е в Корнуол, а в Девъншир — в Дартмур, за да бъдем съвсем точни — излежава присъда в Принстънския затвор. Не го хванахме при кражбите на златни кюлчета, но го пипнахме при обира на трезора на една лондонска банка. Направихме справка за предишното местожителство и намерихме голямо количество от краденото злато, заровено в градината в Пол Хаус. Сполучлива идея! По цялото корнуолско крайбрежие се разказват истории за потънали галеони, пълни със злато. Това обяснява наличието на водолаз, а по-късно щяло да оправдае наличието и на злато. Но била нужна изкупителна жертва и Келвин се оказал най-подходящият за тази цел. Нюман много добре си е изиграл ролята, а нашият приятел Реймънд, с неговата слава на писател, станал идеалният свидетел.