Агата Кристи - Куклата на шивачката

— Но защо е дошъл тук? — попита Бънч.

— Много бихме искали да разберем това, мисис Хармън. Следите му ни отведоха първо в Лондон. Там той не посетил никого от своите стари съучастници, но се отбил при една възрастна жена, някоя си мисис Джейкъбс — бивша шивачка на театрални костюми. Тя не ни каза нищо за целта на неговото посещение, но, според думите на други квартиранти в къщата, той е излязъл с куфар в ръка.

— Разбирам — каза Бънч. — Оставил го е в багажното на Падингтън и после дошъл тук.

— По това време — рече инспектор Крадок. — Екълс и човекът, който се е представил като Едуин Мос, са били по следите му. Искали са куфара. Видели го да се качва в автобуса. Най-вероятно са взели кола, изпреварили са го и са го чакали при слизането.

— И са го убили? — попита Бънч.

— Да — рече Крадок. — Застреляли са го с револвера на Екълс, но аз съм по-склонен да смятам, че Мос е този, който е стрелял. Сега, мисис Хармън, искаме да разберем къде е куфарът, който Уолтър Сейнт Джон е оставил на гара Падингтън. Бънч се засмя.

— Мисля, че той вече е у леля Джейн — каза тя. — Искам да кажа мис Марпъл. Това бе нейният план. Тя изпрати една нейна бивша прислужница с куфар, в който имаше нейни вещи, до багажното на гара Падингтън и после разменихме квитанциите. Аз взех нейния куфар, качих се на влака и го донесох тук. Тя, изглежда, е очаквала, че ще бъде направен опит той да ми бъде отнет.

Сега бе ред на инспектор Крадок да се усмихне.

— Това ми каза и тя, когато се обади. Отивам в Лондон да се срещна с нея. Искате ли да дойдете и вие, мисис Хармън?

— Ами-и-и… — произнесе замислено Бънч, — всъщност нещата се нареждат чудесно. Снощи ме боля зъб и затова няма да е зле да отида в Лондон на зъболекар, нали?

— Несъмнено — каза инспектор Крадок.

Мис Марпъл премести поглед от инспектор Крадок към напрегнатото лице на Бънч Хармън. Куфарът лежеше на масата.

— Не съм го отваряла, разбира се — каза възрастната дама. — Не мога дори да си помисля да направя такова нещо, без да присъства някое длъжностно лице. Освен това — добави тя с лукава, дяволита, викторианска усмивка, — той е заключен.

— Ще направите ли опит да познаете какво има в него, мис Марпъл? — попита инспекторът.

— Предполагам — каза мис Марпъл, — че вътре са сценичните костюми на Зобейда. Да ви донеса ли длето, инспекторе?

Скоро длетото си свърши работата. И двете жени ахнаха, когато капакът на куфара отскочи нагоре. Струящата през прозореца слънчева светлина освети това, което изглежда бе неизчерпаемо съкровище от скъпоценни камъни — червени, сини, зелени, оранжеви.

— Пещерата на Аладин — каза мис Марпъл. — Фалшивите камъни, които момичето е носело, докато танцува.

— Ха! — възкликна инспектор Крадок. — Че какво им е толкова ценното? Мислите ли, че си струва да бъде убит човек заради тях?

— Смятам, че е била голяма хитруша — каза мис Марпъл замислено. — Мъртва е, нали, инспекторе?

— Да, починала е преди три години.

— Притежавала е една изключително ценна огърлица — каза вглъбено мис Марпъл. — Дала я е да демонтират камъните й и после ги е пришила тук-там по сценичния си костюм, където всеки би ги взел за оцветени стъкълца. После се снабдила с точно копие на оригиналната огърлица и несъмнено именно то е било откраднато. Нищо чудно, че никога не се е появило на пазара. Крадците скоро са открили, че камъните са фалшиви.

— Тук има някакъв плик — каза Бънч, като разбута блестящите камъни.

Инспектор Крадок го взе от нея и извади отвътре два листа с вид на документи. Зачете на глас:

— „Брачно свидетелство на Уолтър Едмънд Сейнт Джон и Мери Мос“, това е истинското име на Зобейда.

— Значи са били женени — каза мис Марпъл. — Разбирам.

— А какъв е другият документ? — попита Бънч.

— Свидетелство за раждане на момиченце на име Джуъл.

— Джуъл? — извика Бънч. — Но, разбира се! Джуъл! Джил! Това било значи. Сега разбирам, защо е дошъл в Чипинг Клегхорн. Ето това се е опитвал да ми каже — Джуъл. Знаете ли, семейство Мънди от Лабърнъм Котидж гледат едно чуждо момиченце. Посветили са се изцяло на него. То им е като собствена внучка. Да, сега си спомням, името й е Джуъл, но те, разбира се, я наричат Джил. Преди две седмици мисис Мънди получи удар, а старецът се разболя от пневмония. Двамата щели да влизат в болница. Упорито се опитвах да намеря добър дом за Джил. Не бих искала да я приберат от социалните служби. Предполагам, че баща й е научил за това в затвора и успял да избяга, а после е взел куфара от старата шивачка, на която той или жена му са го били оставили. Предполагам, че щом скъпоценностите наистина са били на майката, сега детето ще може да се възползва от тях.