Агата Кристи - Куклата на шивачката

Добродушният Едуърд се съгласи.

— Виждате ли — рече той, — до известна степен ние разчитахме на това. Искам да кажа, че когато очакваш прилична сума пари да ти дойде отнякъде, обикновено не се запретваш за работа, за да ги изкарваш сам. Аз съм в армията… не бих могъл да се похваля с друго, освен със заплатата си… Чармиън също си няма нищичко. Работи като помощник-режисьор в един театър… харесва работата си и я намира за интересна… но в нея няма пари. Разчитахме всеки един от нас да се ожени и не се притеснявахме от финансовата страна на въпроса, защото и двамата знаехме, че един ден ще бъдем доста богати.

— А сега, както виждате, не сме! — каза Чармиън. — Още повече нашето семейно имение „Анстиз“, което ние с Едуърд много обичаме, вероятно ще трябва да бъде продадено. И двамата чувстваме, че няма да можем да понесем това. Но ако не намерим парите на чичо Матю, ще трябва да го продадем.

— Виж, Чармиън, още не сме стигнали същината на въпроса — каза Едуърд.

— Е, тогава ти говори.

Едуърд се обърна към мис Марпъл:

— Вижте, нещата стоят така. Колкото повече остаряваше чичо Матю, толкова по-мнителен ставаше. Нямаше доверие никому.

— Много мъдро от негова страна — каза мис Марпъл. — Покварата на човешката природа е невероятна.

— Е, може би сте права. Както и да е, поне чичо Матю мислеше така. Той имаше един приятел, който изгуби парите, които държеше в банка и друг, който бе разорен от един алчен адвокат. Самият той изгуби много пари покрай някаква фалшива компания. Надълго и нашироко обясняваше, че разбрал как единственото сигурно и разумно нещо, което трябвало да направи, било да обърне парите в кюлчета злато, които после да зарови.

— А! — каза мис Марпъл. — Започвам да разбирам.

— Нали? Приятелите му спореха с него, като изтъкваха, че така не може да натрупа лихви, но той настояваше, че това всъщност нямало значение. Когато имаш много пари, казваше той, трябва „да ги държиш в кутия под леглото си или заровени в градината“. Това бяха неговите думи.

Чармиън продължи:

— А когато умря, той не остави почти нищо като ценни книжа, макар да бе много богат. Затова си помислихме, че е постъпил както се заканваше. Едуърд поясни:

— Открихме, че е продавал ценни книжа и от време на време теглил големи суми, но никой не знаеше какво е правил с тях. Но ни се струва много вероятно да е спазил принципите си и наистина да е купил злато и да го е заровил.

— Нищо ли не каза, преди да издъхне? Да е оставял някакъв документ, писма?

— Това е най-влудяващата част — нищо! Няколко дни беше в безсъзнание, но преди да умре, състоянието му за малко се подобри. Той отвори очи, погледна и двама ни и се изкиска тихо и немощно, после рече: „Вие ще бъдете добре, сладките ми гълъбчета!“, след което притвори око — дясното си око — и намигна. Сетне умря. Бедният стар чичо Матю!

— Намигнал значи — каза замислено мис Марпъл.

Едуърд нетърпеливо рече:

— Говори ли ви нещо това? На мен ми напомня една история на Арсен Люпен, в която се разказва за човек, който скрил нещо в стъкленото си око. Но чичо Матю нямаше стъклено око.

Мис Марпъл поклати глава.

— Не… нищо не ми хрумва в момента.

— Джейн ни каза, че вие веднага ще ни посочите къде да копаем — каза разочаровано Чармиън.

Мис Марпъл се усмихна.

— Вижте, аз не съм магьосница. Не познавам чичо ви, не знам що за човек е бил и нямам представа нито от къщата, нито от земята.

— А ако ги познавахте? — попита Чармиън.

— Е, тогава би било съвсем просто, нали? — рече мис Марпъл.

— Просто! — възкликна Чармиън. — Елате в „Анстиз“ да видите дали е просто.

Навярно тя не очакваше, че поканата й ще бъде приета сериозно, но мис Марпъл живо каза:

— О, наистина, скъпа, много мило от ваша страна. Винаги ми се е искало да участвам в търсенето на зарито съкровище. Освен това — додаде тя с лъчиста, викторианска усмивка, — вие силно ме заинтригувахте.

— Е, видяхте ли? — каза Чармиън с драматичен жест.

Те тъкмо бяха завършили продължителната обиколка на „Анстиз“. Бяха обходили надлъж и нашир зеленчуковата градина — цялата в дълбоки дупки. Около всяко по-голямо дърво бе разкопано, за да се получи безрадостната гледка на онова, което някога е било равна ливада. Съдържанието на всички стари куфари и сандъци беше изсипано на пода. В мазето каменната настилка беше разкъртена и разместена. Бяха мерили и чукали по тях — показаха на мис Марпъл всички антични мебели от покъщнината, които съдържаха или се предполагаше, че съдържат тайници.