Агата Кристи - Възмездието

— Немезида — каза професор Уонстед замислено.

— Тези две жени — каза представителят на прокуратурата — тези, които са се грижели за нейната безопасност, я описаха по доста удивителен начин онази нощ. Влезли в къщата много лесно, скрили се в някаква малка стаичка на първия етаж, докато всички се качат горе, след това едната влязла в гардероба в спалнята, а другата се скрила в коридора, за да наблюдава. Тази от гардероба казва, че когато излязла навън, видяла старицата да седи на леглото с някакъв пухкав розов шал около раменете и с напълно спокойно лице да приказва като че ли е на някаква вечеринка. Доста ги е изненадала.

— Розов пухкав шал — каза професор Уонстед. — Да, да… Спомням си…

— Какво си спомняш?

— Стария Рафиъл. Той ми разказа за нея и много се смя. Каза, че никога нямало да забрави един момент от живота си… Когато една от най-смешните и бъбриви старици влязла в спалнята му в хотела на остров Сен Оноре с пухкаврозов шал около раменете и му казала да става и да направи нещо, за да предотврати някакво убийство. Той я попитал: „Какво те прихваща по това време?“ А тя отговорила, че била Немезида. Немезида! Рафиъл каза, че не можел да си представи никой, който по-малко да прилича на Немезида. Харесва ми този розов шал — добави професор Уонстед замислено. — Много ми харесва…

— Майкъл — каза професор Уонстед. — Искам да ти представя мис Джейн Марпъл, която положи доста усилия заради теб.

Тридесет и двегодишният млад мъж изгледа белокосата, немощна старица със съмнение.

— Хм… Да… — промърмори той. — Чух за това. Много съм ви благодарен.

Той погледна професор Уонстед.

— Вярно ли е, че ще ме помилват или нещо такова?

— Да. Съвсем скоро ще ви освободят. След много малко време вие отново ще сте свободен човек.

— О! — възкликна Майкъл неуверено.

— Предполагам, че ще ви трябва малко време докато свикнете — каза мис Марпъл мило.

Тя го погледна замислено. Представи си го как е изглеждал преди десет години. Все още беше привлекателен, макар че лицето му беше напрегнато. Привлекателен, да. „Тогава трябва да е бил още по-привлекателен — помисли си тя. — Трябва освен това да е бил чаровен и весел.“ Сега тези неща ги нямаше, но може би след известно време щяха да се върнат. Слаби устни и красиво оформени очи, които гледаха събеседника право в лицето и които може би са му били много полезни, когато се е налагало да лъже. На кого приличаше толкова много? Тя се впусна в спомени. На Джонатан Бъркин, разбира се! Той пееше в хора. Наистина имаше хубав баритон. А как тичаха момичетата след него! И имаше хубава работа при мистър Гейбриъл. Жалко заради онази история с чековете…

— Много мило от ваша страна — каза Майкъл още по-смутен, — че положихте толкова усилия.

— Беше ми приятно — каза мис Марпъл. — Е, радвам се, че се запознахме. Трябва да вървя. Надявам се, че ви чакат по-добри времена. Наистина, страната ни не е в много добро положение, но се надявам, че ще можете да си намерите някоя работа, която да ви доставя удоволствие.

— Да, да — отговори Майкъл. — Много ви благодаря. Наистина съм ви благодарен.

Гласът му наистина звучеше много неуверено.

— Не съм аз тази, на която трябва да благодарите — каза мис Марпъл. — Трябва да благодарите на баща си.

— На татко? Татко никога не е мислил за мен.

— Баща ви, когато беше на смъртно легло, бе решен на всяка цена да ви осигури справедливост.

— Справедливост… — Майкъл Рафиъл се замисли.

— Да. Баща ви смяташе, че справедливостта е важно нещо. Според мен той самият беше много справедлив човек. Писмото, с което ме молеше да се заема с това, завършваше с един цитат: „Нека справедливостта се лее като вода. И правото да е като вечен поток.“

— Какво е това? Шекспир ли?

— Не. Библията. Човек трябва да мисли за тези неща… Мис Марпъл разви пакета, който носеше.

— Дадоха ми това — каза тя. — Решиха, че може би ще искам да го задържа, защото помогнах да се разбере истината за случилото се. Все пак, струва ми се, че вие повече от всички останали имате право да го притежавате… Ако го желаете, разбира се. Може и да не желаете…

Тя му подаде снимката на Верити Хънт — същата, която й беше показала Клотилд Брадбъри-Скот в гостната си.

Той я пое и се вгледа в нея… Лицето му се промени — най-напред омекна, после отново стана твърдо. Мис Марпъл го наблюдаваше, без да говори. Мълчанието продължи доста време. Професор Уонстед също не говореше. Наблюдаваше старицата и младежа.