Агата Кристи - Възмездието

За миг се наложи професор Уонстед да напрегне всичките си сили, за да не се разсмее. Заради сериозността, с която говореше мис Марпъл. Тя му намигна едва забележимо.

— Да, съгласна съм, че звучи много глупаво, ако се каже така. Но аз я видях в такава роля, така да се каже. За жалост Клотилд нямаше съпруг. Никога не се беше омъжвала и следователно не би могла да убие съпруг. След това се замислих за тази, която ме заведе в къщата. Лавиния Глин. Тя ми се стори изключително приятна, нормална и симпатична жена. За жалост, много от хората, извършили убийство, оставят съвсем същото впечатление у околните — те могат да са очаровани, могат да се възхищават от убиеца и толкова по-голямо е изумлението им накрая, когато разберат истината. Подобни убийци аз наричам „уважавани убийци“. Тези, които са способни да убият изцяло по материални подбуди. Без да влагат чувства, единствено за да постигнат някаква своя цел. Струваше ми се много малко вероятно и силно щях да се изненадам, ако мис Глин се беше оказала такава, но все пак не можех да я игнорирам напълно. Тя беше вдовица от няколко години. Реших, че не е напълно изключено да е тя и се замислих за третата сестра. Антея. Тя беше особен човек. Стори ми се неуравновесена, непостоянна, разсеяна, помислих си, че е под влиянието на някаква уплаха. Страхуваше се от нещо, при това силно. Не можех да оставя това без внимание. Ако беше извършила някакво престъпление в миналото и си бе мислила, че то вече е забравено, никак не беше изключено сега сянката на старите проблеми да се бе върнала, може би във връзка с разследването за смъртта на Елизабет Темпъл. Може би се страхуваше, че старото престъпление ще бъде разкрито, съживено. Гледаше хората много интересно… първо се втренчваше в теб, а после уплашено надзърташе назад през рамо, сякаш зад нея имаше нещо, което я изпълваше със страх. Нея също не можех да изключа. Тя би могла да извърши убийство, ако се е почувствала преследвана, защото очевидно имаше психически проблеми. Страхуваше се от нещо. Но това бяха само предположения и догадки. Малко по-конкретни възможности от тези, които вече се бях опитала да преценя в автобуса. Но усещах атмосферата в дома им повече от всякога. На следващия ден се разходих с Антея в градината. На края на главната алея имаше някаква купчина. Това се оказаха останките на бившата зимна градина. Поради липса на грижи след края на войната тя останала неизползвана и постепенно запустяла и се разпаднала. Останките бяха струпани на куп и засипани с пръст. Едно пълзящо растение бе покрило купчината. Градинарите много често използват това растение, когато искат да скрият някоя грозна постройка в градината. Нарича се полигонум. Това е едно от най-бързорастящите растения, което убива и изсушава всичко, върху което поникне. Покрива всичко. В известен смисъл то е доста страшно. Има красиви бели цветове и може да е много приятно на вид. Когато го видях, все още не беше разцъфнало напълно, но съвсем скоро щеше да разцъфти. Гледахме го с Антея и ми се стори, че тя много съжалява за загубената зимна градина. Каза ми какво е расло вътре и останах с впечатлението, че от цялата градина си спомня само растенията от времето, когато е била малка. И много й се искаше да имат пари, за да разровят тази купчина, да изравнят терена и отново да построят зимната градина. Искаше в нея отново да засадят лози и праскови, всичко, което е било там преди. Изпитваше някаква ужасна носталгия по миналото. И нещо повече от това. Отново почувствах страха й. Нещо свързано с тази купчина я плашеше. Разбира се, нямаше как да се досетя какво е то. Знаете какво се случи след това. Умря Елизабет Темпъл и от разказа на Джоана и Емлин Прайс можеше да се направи само едно заключение — че и дума не може да става за нещастен случай. Това беше умишлено убийство.

Мисля, че тогава започнах да се досещам — продължи мис Марпъл. — Убийствата бяха станали три. Чух всички разкази за сина на мистър Рафиъл, за малолетния престъпник, за бившия затворник и така нататък. Бях убедена, че той е всичко това, но по нищо не личеше, че той е убиец или е способен да извърши убийство. Всички факти говореха срещу него. Никой не се съмняваше нито за миг, че именно той е убил приятелката си, чието име научих тогава — Верити Хънт. А архидякон Брейбзън добави последната капка, така да се каже. Оказа се, че той познава тези двама млади хора. Бяха ходили при него, за да го молят да ги ожени, и той бе поел върху себе си отговорността да го направи. Смятал, че този брак не е разумен, но въпреки това е оправдан, защото двамата се обичали. Момичето обичало момчето, според него, истински. Смятал, че и момчето, въпреки цялата си лоша слава, също обичало момичето истински и имало искрено намерение да се поправи и да бъде добър съпруг. Архидяконът не бил оптимист. Струва ми се, че и за миг не се е заблуждавал, че бракът им може да бъде щастлив, но според него бил необходим. Необходим, защото ако човек обича истински, той е готов да плати цената за това, дори и ако тя е разочарование и нещастие. Но аз бях сигурна в едно. Това обезобразено лице не би могло да бъде дело на човек, който наистина е обичал момичето. Тук не ставаше дума за изнасилване — в това напълно вярвах на архидякона. И вече бях научила нещо друго… Нещо, което ми бе казано от Елизабет Темпъл. Че причина за смъртта на Верити Хънт е любовта — най-страшната дума на този свят.