Агата Кристи - Възмездието

— Защо казвате „горката заблудена душа“, мис Марпъл?

— Защото — отговори мис Марпъл — не вярвам да има по-голямо страдание от това, което е преживяла Клотилд през цялото това време, вече десет години, потопена в безкрайна мъка. Разбирате ли, живяла е с това, с което е трябвало да живее. Запазила е Верити за себе си, запазила я е в къщата, в градината, запазила я е там завинаги. В началото едва ли си е давала сметка какво означава това. Страстното й желание момичето да е живо отново. Не мисля, че някога е имала угризения… не вярвам да е имала дори тази утеха… Просто е страдала… година след година… И сега разбирам какво искаше да каже Елизабет Темпъл. Може би дори по-добре от нея самата. Любовта наистина е много страшно нещо. Тя има склонност към злото, тя може да бъде едно от най-жестоките неща под слънцето. И Клотилд е трябвало да живее с това ден след ден, година след година. Мисля, че Антея се е страхувала от това. Мисля, че през цялото време е знаела какво е извършила сестра й, а Клотилд е знаела, че знае. И Антея се е страхувала от сестра си. Клотилд й е дала да изпрати по пощата онзи пуловер. На мен ми каза някои неща за Антея… че е умствено неуравновесена, че ако се почувства преследвана или изпита ревност, е способна да направи всичко. Мисля… да, така е, че в не много далечно бъдеще на Антея също би й се случило нещо… Може би щеше да се самоубие поради нечиста съвест…

— И въпреки това съжалявате за тази жена? — попита сър Андрю. — Злото е като рак, като злокачествен тумор… То носи само страдание.

— Разбира се — съгласи се мис Марпъл.

— Предполагам, че са ви казали какво се случи онази нощ, след като двете жени ви изведоха навън?

— Клотилд ли имате предвид? Чашата мляко предназначено за мен беше в ръката й. Спомням си това. Когато мис Кук ме изведе от стаята тя още го държеше. Предполагам… може би го е изпила, така ли е?

— Да. Предполагахте ли, че това може да се случи?

— Не, тогава не съм мислила за това. Ако се бях замислила, предполагам, че можех да го предотвратя.

— Никой не би могъл да я спре. Тя го изпи толкова бързо… И на никой не му мина през ум, че в чашата има отрова.

— Значи го е изпила.

— Изненадва ли ви това?

— Не. За нея да направи това би било напълно естествено, така че нищо чудно. Тя вече е искала да избяга, да се спаси… от всичко това, с което е трябвало да живее. Точно както Верити е искала да избяга от живота си там. Странно е, струва ми се, че много често възмездието, което човек предизвиква върху себе си, прилича на деянието, с което го е заслужил.

— Говорите сякаш съжалявате повече за нея, отколкото за убитото от нея момиче.

— Не — отговори мис Марпъл. — Просто това съжаление е различно. Съжалявам за Верити заради всички неща, които е пропуснала и които много скоро е щяла да получи… Живот изпълнен с любов и грижи за мъжа, когото си е избрала и когото наистина е обичала. С цялото си сърце. Пропуснала е всичко това и нищо не може да й го върне. За нея съжалявам заради това, което не е имала. Но е избегнала страданията, които е трябвало да преживее Клотилд. Тъга, скръб, нещастие, страх, все по-пълно отдаване на злото. Клотилд е трябвало да живее с всичко това. Скръб, изгубена любов, която никой не би могъл да й върне… Трябвало е да живее с двете си сестри, които са подозирали, които са се страхували от нея… И най-накрая, трябвало е да живее с момичето, погребано в градината…

— Верити?

— Да. Заровена в градината, в гробницата, приготвена от самата Клотилд. Тя никога не е напускала Старата господарска къща и мисля, че Клотилд е долавяла това присъствие. Може би понякога дори я е виждала, струвало й се е, че я вижда, когато е отивала да набере свежи цветя. Тогава трябва да се е чувствала много близо до Верити. Нищо по-лошо от това не би могло да й се случи, нали? Нищо по-лошо…

— От тази възрастна жена ме побиват тръпки — каза сър Андрю Макнийл, след като благодари на мис Марпъл и се сбогува с нея.

— Толкова мила и в същото време толкова безмилостна — каза специалният пълномощник.

Професор Уонстед придружи Мис Марпъл до колата си, която чакаше долу, и се върна, за да размени няколко последни думи с присъстващите.

— Какво мислиш за нея, Едмънд? — попита вътрешният министър.

— Тази жена ми вдъхва повече страх, отколкото която и да било друга.

— Безмилостна? — попита професор Уонстед.

— Не, не. Нямах предвид това, но… наистина може да те хване страх от нея.