Агата Кристи - Възмездието

Клотилд се засмя.

— И кой ще ми попречи да се отърва от вас?

— Моят ангел хранител, струва ми се — отговори мис Марпъл.

— Доверявате се на своя ангел хранител, така ли? — каза Клотилд и отново се засмя. След това тръгна към леглото.

— Възможно е ангелите да са два — каза мис Марпъл.

— Мистър Рафиъл винаги е мислел мащабно.

Тя мушна ръка под възглавницата си и бързо я извади. В пръстите й имаше една свирка, която сложи в устата си. Беше доста силна свирка. Звукът й беше писклив и пронизителен, като тези, които могат да привлекат вниманието на полицая зад ъгъла. Две неща се случиха почти едновременно. Вратата на стаята се отвори. Клотилд се обърна. На прага стоеше мис Бароу. В същото време се отвори и вратата на големия гардероб и от него излезе мис Кук. Сега те излъчваха някакъв мрачен професионализъм, който остро контрастираше с приятното им поведение вечерта.

— Два ангела! — възкликна мис Марпъл щастливо. — Просто не мога да не се гордея с мистър Рафиъл!

— А кога разбрахте — попита професор Уонстед, — че тези две жени всъщност са частни детективи, изпратени, за да осигурят безопасността ви?

Той се наклони напред и се вгледа замислено в белокосата възрастна жена, седнала на стола срещу него. Намираха се в една правителствена сграда в Лондон и освен тях в стаята имаше още четирима души — представител на прокуратурата, специалния пълномощник на Скотланд Ярд, сър Джеймс Лойд, директорът на затвора „Манстоун“, сър Андрю Макнийл и четвъртият човек беше самият министър на вътрешните работи.

— Едва последната вечер — отговори мис Марпъл. — Дотогава не бях сигурна. Когато мис Кук дойде в Сейнт Мери Мийд, аз много бързо разбрах, че не е тази, за която се представя — уж разбирала от градинарство и дошла, за да помага на някого. Така че трябваше да разбера защо всъщност искаше да се запознае с външния ми вид, а очевидно това бе целта на идването й в моето село. Когато след това я познах сред групата в автобуса, трябваше да разбера дали е мой съюзник или не, дали е изпратена, за да ме защити, или служи на другата страна, ако мога да се изразя така.

Всъщност напълно се уверих в ролята на тези две жени едва последната вечер, когато мис Кук недвусмислено ме предупреди да не пия кафето, което, мис Клотилд Брадбъри-Скот сложи пред мен. Думите й бяха много внимателно подбрани, но без никакво съмнение те бяха предупреждение. По-късно, когато те двете се сбогуваха, едната от тях стисна ръката ми особено сърдечно. По този начин тя ми предаде един предмет, който се оказа много силна свирка. След това я занесох в стаята си, приех чашата мляко, която мис Клотилд толкова настояваше да изпия, и й пожелах лека нощ, като през цялото време внимавах да не променя сърдечното си и приятелско отношение към нея.

— Но не изпихте млякото?

— Разбира се, че не го изпих — отговори мис Марпъл. — За кого ме вземате?

— Извинете ме — каза професор Уонстед. — Изненадан съм, че сте оставили вратата си отключена.

— Ако я бях заключила, щях да допусна голяма грешка — отговори мис Марпъл. — Исках Клотилд Брадбъри-Скот да влезе при мен. Исках да видя какво ще каже и какво ще направи. Бях почти напълно сигурна, че след като мине известно време тя ще се появи, за да се увери, че съм изпила млякото и съм изпаднала в дълбокия сън, от който не би трябвало да се събудя.

— Вие ли помогнахте на мис Кук да се скрие в гардероба?

— Не. Аз самата много се изненадах, когато я видях да излиза оттам. Предполагам — добави мис Марпъл замислено, — че се е вмъкнала там, когато съм била в банята преди да си легна.

— А знаехте ли, че двете жени са в къщата?

— След като ми дадоха свирката, знаех, че ще са някъде наблизо. Не беше никак трудно да се проникне в къщата. На прозорците нямаше капаци, никакви алармени инсталации против крадци, нищо такова. Преди да си тръгнат, те се върнаха, за да си вземат някои забравени неща, предполагам, че междувременно са успели да отворят някой прозорец, през който са се вмъкнали почти веднага след като си тръгнаха, докато ние вътре се готвехме да си лягаме.

— Поели сте голям риск, мис Марпъл.

— Надявах се да се случи най-доброто — отговори мис Марпъл. — Човек не може да преживее живота си, без да поема известни рискове, когато това се налага.

— Между другото, предположението ви за колета, изпратен на благотворителната организация, се оказа напълно вярнО. В него имаше чисто нов мъжки пуловер с поло яка на червени и черни квадрати. Твърде очебиещ. Кое ви накара да се замислите за него?