Агата Кристи - Възмездието

— И открихте ли отговорите на тези въпроси? — попита Клотилд.

— Мисля, че да — каза мис Марпъл. — Открих, отговорите на доста въпроси.

— Надявам се, че досега сте се чувствали добре с тази екскурзия? — продължи Клотилд.

— Все пак се радвам, че не продължих — отговори мис Марпъл. — Не мисля, че вече би ми доставяло удоволствие.

— Разбирам ви напълно.

Клотилд донесе чаша топло мляко от кухнята и придружи мис Марпъл до стаята й.

— Желаете ли да ви донеса още-нещо? — попита тя. — Каквото и да е?

— Не, благодаря — отговори мис Марпъл. — Нямам нужда от нищо. Няма нужда дори да разопаковам багажа си, защото съм отделила всичко необходимо в ръчната си чанта. Благодаря. Много мило от ваша страна, че ме поканихте отново да ви гостувам.

— Не бихме постъпили по друг начин, след като получихме писмото на мистър Рафиъл. Той беше много предвидлив човек.

— Да — съгласи се мис Марпъл. — Той беше от хората, които… които мислят за всичко. Имаше добър ум, бих казала.

— Нали беше забележителен финансист…

— Но той мислеше за много неща, не само за финанси — каза мис Марпъл. — Е, добре. Вече се чувствам уморена и ще си легна с удоволствие. Лека нощ, мис Брадбъри-Скот.

— Да ви донеса ли закуската в леглото? Ако предпочитате да не слизате долу?

— Не, не! В никакъв случай не искам да ви притеснявам. Ще сляза долу. Ще изпия чаша чай и ще отида отново да видя онези бели цветя върху останките от лятната градина, толкова са красиви!

— Лека нощ, мис Марпъл — каза Клотилд. — Приятни сънища.

Във вестибюла на къщата старият стенен часовник в подножието на стълбите удари два часа. Останалите часовници в къщата не отброиха ударите по същото време, а някои от тях и изобщо не ги отброиха. Да поддържаш толкова много часовници и всичките да се движат в синхрон никак не е лесна работа. В три часа отново се разнесе мекият звън на часовника на партера. През процепа на вратата се процеждаше лъч слаба светлина.

Мис Марпъл седна на леглото и сложи ръка върху електрическия ключ на лампата до себе си. Вратата се отвори много тихо. Сега лампата в коридора беше угасена, но тя чу как меките стъпки влизат в стаята й. Мис Марпъл запали лампата.

А, вие ли сте, мис Брадбъри-Скот — каза тя. — Случило ли се е нещо?

— О — отговори тя, — само дойдох да проверя дали нямате нужда от нещо.

Мис Марпъл я погледна. Клотилд беше с дълга червена роба. „Каква красива жена“ — помисли си мис Марпъл. Косата й очертаваше челото и й придаваше някакъв трагичен вид, вид на героиня от драма. Мис Марпъл отново си спомни гръцката пиеса. Клитемнестра.

— Сигурна ли сте, че нямате нужда от нищо?

— Не, благодаря. Наистина нямам — отговори мис Марпъл. — Боя се — добави тя, сякаш се оправдаваше, — че дори не изпих млякото ви.

— О, скъпа, а защо не го изпихте?

— Помислих си, че няма да ми се отрази добре.

Клотилд стоеше в долния край на леглото и я гледаше.

— Не е здравословно — добави мис Марпъл.

— Какво искате да кажете с това? — попита Клотилд. Гласът и стана рязък.

— Струва ми се, че знаете какво искам да кажа — отговори мис Марпъл. — И сте мислили за това през цялата вечер. Може би и преди това.

— Не зная за какво говорите.

— Така ли? — В гласа на мис Марпъл се появи насмешка.

— Млякото вече е изстинало. Ще отида да ви донеса топло.

Клотилд протегна ръка и взе чашата мляко от нощното шкафче.

— О, не си правете труд — каза мис Марпъл. — Дори и да ми донесете, няма да го изпия.

— Наистина не мога да разбера за какво става дума — каза Клотилд, без да сваля поглед от нея. — Каква чудна жена сте вие, мис Марпъл! Що за човек сте? Защо говорите така? Коя сте вие?

Мис Марпъл свали розовия вълнен шал, с който бе увила главата си — подобен на онзи, който бе носила тогава на острова в Карибско море.

— Някои ме наричаха Немезида — каза тя.

— Немезида? Какво означава това?

— Струва ми се, че знаете — отговори мис Марпъл.

— Вие сте много образована жена. Понякога възмездието се бави дълго време, но винаги в края на краищата идва.

— Но какво говорите?

— Говоря за едно много хубаво момиче, което сте убили — обясни мис Марпъл.

— Което съм убила? Какво искате да кажете?

— Имам предвид Верити.

— И защо според вас съм я убила?

— Защото сте я обичали — отговори мис Марпъл.

— Разбра се, че я обичах. Бях готова да направя всичко за нея. Тя също ме обичаше.

— Преди известно време една жена ми каза, че „любов“ е много страшна дума. Наистина е страшна. Вие сте обичали Верити прекалено много. За вас тя е била всичко на света. За нея вие сте били всичко, докато в живота й не се е появило нещо друго. Влюбила се е в едно момче, в млад мъж. Не особено подходящ, не от най-добрите и направо с лоша биография, но тя го е обичала и е искала да избяга. Да избяга от тежестта на любовта, на вашата любов. Искала е да живее като нормална жена. Да бъде с мъжа, с когото е искала да бъде, да има деца от него… Искала е да се ожени и да бъде щастлива като всеки нормален човек.