Агата Кристи - Възмездието

— Кои са те? Това е много интересно.

— Не, не бива да говоря такива неща… Това е само… нещо като разсъждение.

— Кажете ни кой според вас би могъл да е бутнал скалата надолу? Кого са видели Джоана и Емлин Прайс?

— Виждате ли… Ето какво си помислих. Че може би не са видели никого…

— Не разбирам добре — каза Антея. — Как така не са видели никого?

— Не е изключено да са си измислили всичко това.

— Кое? Че са видели човек там горе?

— Възможно е, нали?

— А защо според вас са го направили? За да се пошегуват, или заради нещо друго? Как мислите?

— В наши дни младите хора правят доста странни неща — каза мис Марпъл. — Нападат хора, измъчват животни, чупят прозорците на важни учреждения. Когато по някого хвърлят камък, обикновено се оказва, че го е направил млад човек, нали? А те са единствените млади хора сред нас.

— Искате да кажете, че Джоана и Емлин Прайс са бутнали скалата?

— Така поне изглежда на пръв поглед, нали? — отговори мис Марпъл.

— Представи си само! — възкликна Клотилд. — Никога не бих си помислила такова нещо. Но съм съгласна, че в това, което казвате, може би има известна доза истина. Разбира се, аз не познавам тези хора… не съм пътувала с тях.

— О, те са много мили — каза мис Марпъл. — Особено Джоана ми се стори много способно момиче.

— Способно да направи всичко? — попита Антея.

— Антея — прекъсна я Клотилд. — Моля те замълчи.

— Да, много способно — продължи мис Марпъл. — В края на краищата, ако трябва да направиш нещо, което ще доведе до нечия смърт, трябва да си много способен, за да го направиш така, че никой да не забележи.

— Но тогава те трябва да са били съучастници — каза мис Бароу.

— О, да — съгласи се мис Марпъл. — Най-вероятно да е така. Разказаха почти едно и също. Те са… как да се изразя, очевидните заподозрени. Нищо повече не мога да кажа. Никой от останалите не е можел да ги види. Всички други са били на долната пътека. Те са имали възможност да се изкачат до върха и да разклатят камъка. Може и да не са искали да убиват когото и да било. Може да са искали да се позабавляват, да предизвикат смут или да уплашат някого… И са бутнали скалата. След това е съвсем естествено да казват, че са видели някого на върха. Бил облечен с доста странни дрехи, което ми се струва много невероятно и… Е, може би не трябваше да казвам тези неща, но мислех за тях…

— Много интересна мисъл — каза мисис Глин. — Какво ще кажеш Клотилд?

— Мисля, че не е изключено. Но не би ми хрумнало подобно нещо.

— Е — каза мис Кук и стана, — трябва вече да се прибираме в хотела. Ще дойдете ли с нас, мис Марпъл?

— О, не — отговори тя. — Предполагам, че не знаете. Пропуснах да ви кажа, че мис Брадбъри-Скот беше много мила да ме покани да остана тук още една или две нощи.

— Разбирам. Сигурна съм, че така ще е по-добре за вас. Много по-спокойно. Тази вечер в хотела дойдоха някакви много шумни хора.

— А защо не дойдете при нас, за да пием кафе след вечеря? — предложи Клотилд. — Вечерта е много топла. За съжаление не мога да ви поканя на вечеря, защото не сме подготвени, но ако дойдете, за да пием кафе заедно…

— Би било много приятно — отговори мис Кук. — С удоволствие ще се възползваме от гостоприемството ви.

Мис Кук и мис Бароу дойдоха точно в 8:45 часа. Едната носеше бежова рокля, а другата — маслиненозелена.

По-рано, по време на вечерята, Антея заговори за тези две жени:

— Струва ми се странно това тяхно решение да останат тук.

— О, не мисля така — отговори мис Марпъл. — Според мен то е напълно естествено. Имат много точен план, предполагам.

— Какво разбирате под план? — попита мисис Глин.

— Струва ми се, че винаги са готови за всякакви възможни случки и имат план да се справят с тях.

— Да не би да искате да кажете — попита Антея, — да не би да искате да кажете, че са имали план да се справят с това убийство?

— Ще ми се — каза мисис Глин — да не наричаш смъртта на горката мис Темпъл „убийство“.

— Но, разбира се, че е убийство — възпротиви се Антея. — Само се чудя кой ли е искал да я убие. Може би някоя нейна ученичка, която винаги я е мразела и е искала да си върне за нещо.

— Смятате ли, че омразата може да трае толкова дълго време? — попита мис Марпъл.

— Ами да, струва ми се. Мисля, че човек може да таи омразата си с години.

— Не съм съгласна — каза мис Марпъл. — Омразата умира бързо. Можеш да се мъчиш да я поддържаш изкуствено вътре в себе си, но няма да успееш. Любовта е по-силното чувство — добави тя.