Агата Кристи - Възмездието

— Тя не каза ли нищо? — попита Клотилд. — Някакво обяснение на случилото се?

Зададе въпроса си без никакъв интерес. Мис Марпъл се зачуди дали всъщност любопитството й е по-голямо, отколкото показваше, но й се стори, че общо взето не е така. Имаше чувството, че Клотилд мисли за нещо съвсем друго.

— Смятате ли, че наистина е било нещастен случай? — попита мис Марпъл. — Според вас възможно ли е да има нещо в тази история, която разказа племенницата на мисис Райзли-Портър? Че била видяла как някакъв човек бута камъка?

— Предполагам, че щом онези двамата казват, трябва да са видели подобно нещо.

— Да, наистина — каза мис Марпъл. — Казаха го и двамата, макар и всеки със свои думи. Това е естествено, предполагам.

Клотилд я изгледа с любопитство.

— Това изглежда ви интригува?

— Да, наистина. Цялата тази история ми се струва много невероятна… Невероятна, освен, ако…

— Освен, ако какво?

— Просто си мислех… — каза мис Марпъл.

Мисис Глин отново влезе в стаята.

— Какво си мислехте? — попита тя.

— Говорим за това дали е било нещастен случай, или не — обясни Клотилд.

— Но кой би могъл…

— Това, което казаха двамата млади, ми се струва много странно — каза мис Марпъл.

— Нещо витае на това място — каза неочаквано Клотилд. — Има нещо във въздуха. Не успяхме да го преодолеем. Никога. Никога, откакто откакто умря Верити. Над нас тегне някаква сянка. — Тя погледна мис Марпъл. — Не мислите ли така? Не усещате ли тази сянка?

— Е, аз съм външен човек — отговори тя. — За вас и сестрите ви, които живеете тук и които сте познавали убитото момиче, нещата са по-различни. Тя е била, както каза архидякон Брейбзън, много очарователно и красиво момиче.

— Беше прекрасно момиче — каза Клотилд. — И добро.

— Ще ми се да я познавах по-добре — намеси се мисис Глин. — Разбира се, аз тогава бях в чужбина. Веднъж дойдохме с мъжа ми по време на отпуската му, но прекарахме по-голямата част от времето в Лондон. Не идвахме тук много често.

Антея се върна от градината. В ръката си носеше голям букет лилии.

— Цветя за погребение — каза тя. — Точно такива трябва да имаме днес у дома, нали? Цветя за погребение!

И тя се разсмя неочаквано — странно, истерично кискане.

— Антея! — каза Клотилд. — Недей! Не прави това! Не е… не е хубаво!

— Ще ги сложа във вода — каза Антея весело и излезе от стаята.

— Боже мой! — възкликна мисис Глин. — Антея! Не мисля, че тя…

— Състоянието й се влошава — каза Клотилд.

Мис Марпъл зае позата на човек, който не се интересува и не чува нищо. Тя взе една малка порцеланова кутийка и започна да я гледа с възхищение.

— Сега сигурно ще счупи някоя ваза — каза Лавиния. Тя излезе от стаята, а мис Марпъл попита:

— Безпокоите ли се за сестра си? За Антея?

— Да, наистина. Винаги е била малко неуравновесена. Тя е най-младата от нас и още от малка беше много деликатна. Но напоследък състоянието й определено се влошава. Няма никаква представа, струва ми се, колко сериозни са нещата. Непрекъснато изпада в тези глупави истерични пристъпи… Смее се истерично за неща, към които би трябвало да има сериозно отношение. Ние не искаме… не искаме да я изпратим някъде или… разбирате ме, нали? Трябва да се лекува, но ми се струва, че не иска да се отдели от дома. В края на краищата, това е нейният дом. Понякога… понякога е много трудно…

— Целият живот никак не е лесен — каза мис Марпъл.

— Лавиния започна да говори за заминаване — продължи Клотилд. — Говори, че иска да живее отново в чужбина. В Таормина, струва ми се. Прекарала е със съпруга си доста време там и са били щастливи. От много години вече е при нас, но си мисля, че този копнеж да се махне никога не я е напускал. Понякога ми се струва, че просто не иска да живее в една и съща къща с Антея.

— Боже мой! — каза мис Марпъл. — Да, чувала съм за подобни случаи с такива проблеми.

— Бои се от Антея — каза Клотилд. — Определено мога да кажа, че се бои. Аз й обяснявам, че няма защо да се бои. Антея понякога просто се държи глупаво. Знаете как е, идват й странни идеи и говори странни неща. Но не мисля, че е опасна по някакъв начин… искам да кажа… о, не знам какво искам да кажа… за това, че прави странни и особени неща.

— Имали ли сте някакви сериозни проблеми с нея? — попита мис Марпъл.

— О, не. Никога нищо сериозно. Понякога изпада в нервни пристъпи. Изведнъж решава, че някой човек не й харесва… Не обича да се говори прекалено много за някои… не знам. Понякога си мисля, че ще е по-добре да продадем тази къща и да заминем оттук.