Агата Кристи - Възмездието

Клотилд отиде до един стол, седна и се втренчи в мис Марпъл.

— Значи разбирате много добре.

— Да, разбирам, наистина.

— Това, което казахте, е самата истина. Не мога да го отрека. Няма значение дали отричам или не.

— Наистина няма — каза мис Марпъл. — В това сте много права.

— Давате ли си сметка изобщо… можете ли да си представите… колко страдах?

— Да — отговори мис Марпъл. — Мога да си представя. Винаги съм можела да си представям едно или друго.

— Можете ли да си представите каква агония, какво мъчение е мисълта, увереността, че ще изгубите това, което обичате най-много на света? При това ще го изгубите заради някакъв нещастен, долен престъпник? Човек, който въобще не можеше да се сравнява с това красиво, прекрасно момиче. Трябваше да го предотвратя. Трябваше… трябваше…

— Да — каза мис Марпъл. — Вместо да дадете свобода на момичето, предпочетохте да отнемете живота му. Убихте го, защото го обичахте.

— Нима мислите, че бих могла да направя такова нещо? Мислите ли, че бих могла да я удуша и да обезобразя лицето й по този зловещ начин? Само един обезумял, жесток мъж би могъл да направи подобно нещо.

— Да, съгласна съм, че не сте го направили вие — каза мис Марпъл. — Вие сте обичали това момиче и не сте били в състояние да постъпите така.

— Тогава не разбирате ли, че говорите безсмислици?

— Вие не сте постъпили така с нея, защото сте я обичали много. Но момичето, на което се е случило това ужасно нещо не е Верити. Верити все още е тук, нали? Тук, в градината. Не мисля, че сте я удушили. Мисля, че сте й дали чаша кафе или мляко, безболезнена свръхдоза приспивателно. И когато е умряла, сте отнесли тялото й в градината, разчистили сте тухлите от зимната градина и сте й направили гробница, някъде под плочите на пода, предполагам. След това е бил засаден полигонумът и оттогава той цъфти и става все по-голям и по-силен с всяка изминала година. Верити е останала тук при вас. Не сте й позволили да си отиде.

— Глупачка! Стара побъркана глупачка! Мислите ли, че изобщо ще излезете оттук, за да разказвате тези врели-некипели?

— Мисля, че да — отговори мис Марпъл. — Все пак не съм много сигурна. Вие сте силна жена, далеч по-силна от мен.

— Радвам се, че си давате сметка за това.

— Освен това не страдате от излишни скрупули. Знаете ли, човек никога не спира след първото убийство. Забелязала съм това през живота си и в случаите, когато съм се сблъсквала с престъпността. Убихте две момичета, нали? Това, което сте обичали и още едно.

— Убих една малка глупава уличница, малолетна пачавра. Как научихте за нея?

— Просто се замислих — отговори мис Марпъл. — Реших, че не бихте могли да убиете Верити по този зверски начин, да я удушите и да обезобразите лицето й, защото сте я обичали. Но по същото време е изчезнало и другото момиче, а трупът му още не е открит. Но аз си помислих, че трупът всъщност е бил открит, но никой не е знаел, че е на Нора Брод. Била е облечена с дрехите на Верити, тази, която първо биха повикали за разпознаване на трупа, която я е познавала по-добре от всички останали, е казала, че е Верити. Поискали са от вас да кажете дали намереният труп е на Верити и вие сте потвърдили това.

— И защо ми е било да го правя?

— Защото сте искали момчето, което е обичало Верити и което тя е обичала, да бъде съдено за убийство. И така, скрили сте втория труп на място, където няма да бъде намерен лесно. След това е трябвало всички да мислят, че това е Верити и сте се погрижили за това. Сменили сте дрехите, сложили сте чантата й наблизо. Може би някое и друго писмо, бижу, кръстче на верижка… Обезобразили сте лицето… А преди седмица извършихте трето убийство. Убихте Елизабет Темпъл. Убихте я, защото беше решила да дойде в този край, защото се страхувахте да не би да се е досетила, да не би Верити да й е писала или казала нещо, което да я насочи към вас. Освен това тя е смятала да се срещне с архидякон Брейбзън и вие сте се притеснявали да не би двамата да успеят да стигнат до истината. Елизабет Темпъл просто не е трябвало да се срещне с архидякона. Вие сте физически много силна жена. Спокойно бихте могли да бутнете онзи камък надолу по склона. Предполагам, че не е било лесно, но вие сте силна.

— Достатъчно силна, за да се справя с вас — каза Клотилд.

— Не мисля — каза мис Марпъл, — че ще ви бъде позволено да направите това.

— Какво искате да кажете с това? Нещастна, сбръчкана старица!

— Да — отговори мис Марпъл. — Наистина съм стара и крайниците ми не са никак силни. Вече имам много малко сили. Но аз съм пратеник на справедливостта.