Агата Кристи - Възмездието

Горкият мистър Рафиъл. Единият от корабите, вече изчезнал завинаги в нощта, беше доста интересен. Веднъж след като свикнеш с грубостта му, би могло дори да го сметнеш за симпатичен човек, нали? Не! Тя поклати глава. Държанието на Мистър Рафиъл не би могло да бъде приемливо за нея. И беше крайно време да престане да мисли за него.

Кораби, отминаващи в нощта, кораби, които разговарят; само сирени, далечни гласове в мрака.

Сигурно никога повече нямаше да мисли за мистър Рафиъл. Реши да следи дали за него няма да пише нещо в „Таймс“, макар че се съмняваше. Той не беше известен човек. Не беше прочут. Просто беше много богат. Разбира се, вестниците пишеха за много хора единствено, защото са богати, но й се струваше, че мистър Рафиъл не беше от тях — той не беше едър индустриалец, не беше известен банкер. Просто през целия си живот бе печелил невероятни количества пари…

Някъде около седмица след смъртта на мистър Рафиъл мис Марпъл взе едно писмо от подноса със закуската си и го разгледа внимателно, преди да го отвори. Другите две писма, пристигнали със сутрешната поща, съдържаха сметки или може би квитанции за платени сметки. И в двата случая за нея те не представляваха особен интерес. Третото може би представляваше.

Пощенско клеймо от Лондон, написан на машина адрес, продълговат пощенски плик с добро качество. Мис Марпъл го сряза с ножа за писма, който винаги й беше подръка върху подноса. Беше изпратено от господата „Бродриб & Шустър“, адвокати и нотариуси, с адрес някъде в Блумсбъри. С учтив и почтителен тон те й предлагаха да ги посети в кантората им някъде през следващата седмица, за да обсъдят предложение, което би могло да представлява интерес за нея. Предлагаха това да стане в четвъртък, 24-ти. Ако тази дата не била приемлива, молеха да ги уведоми кога в скоро време би могла да отиде в Лондон. Накрая пишеха, че са били адвокати на покойния мистър Рафиъл, с когото тя се познавала.

Мис Марпъл се намръщи озадачена. Изправи се доста по-бавно, отколкото обикновено, без да престава да мисли за току-що полученото писмо. Чери я придружи до долния етаж. Тя винаги беше на разположение при подобни случаи, за да е сигурна, че мис Марпъл няма да пострада при слизането си по стълбите, които бяха от стария тип, и точно по средата правеха остър завой.

— Добре се грижиш за мен, Чери — каза й мис Марпъл.

— Така и трябва — отговори Чери. — Добрите хора не са много.

— Благодаря ти за комплимента — каза мис Марпъл, след като без произшествия стъпи и с двата крака на долния етаж.

— Да не би да се е случило нещо? — попита Чери. — Изглеждате малко разтревожена.

— Не, нищо особено — отвърна мис Марпъл. — Просто получих едно доста необикновено писмо от една адвокатска фирма.

— Да не би някой да иска да ви съди? — попита Чери, която бе склонна да свързва писмата на адвокатските фирми с мисълта за неприятности.

— О, не. Не мисля така — отговори мис Марпъл. — Няма нищо такова. Молят ме да отида следващата седмица при тях в Лондон.

— Може би някой ви е оставил наследство? — предположи Чери с надежда в гласа.

— Това според мен е много малко вероятно — каза мис Марпъл.

— Човек никога не знае…

Мис Марпъл седна на стола, извади плетката от бродираната торбичка и се замисли над възможността мистър Рафиъл да й е оставил някакво наследство. Сега това й се струваше още по-малко вероятно, отколкото в началото, когато Чери изказа предположението. Помисли си, че мистър Рафиъл не беше такъв човек.

Не й беше възможно да отиде до Лондон на предложената дата. Точно тогава трябваше да участва в събрание на женското дружество, на което щеше да се обсъжда набирането на средства за една малка пристройка, но изпрати писмо, в което предлагаше ден през следващата седмица. След време получи отговор, в който я уведомяваха, че приемат предложението й безусловно. Зачуди се що за хора са тези адвокати Бродриб и Шустър. Писмото беше подписано от Дж. Р. Бродриб, който изглежда беше старшият съдружник. Не беше изключено, мислеше тя, мистър Рафиъл да й е оставил някой малък спомен в завещанието си. Може би някаква книга за редки цветя, която е намерил в библиотеката си, и е решил, че с нея може да зарадва възрастната дама, толкова влюбена в градинарството. Може би някоя не много скъпа брошка, принадлежала на някоя от лелите му. Тези догадки я забавляваха. Наистина бяха само догадки, защото изпълнителите, ако тези адвокати наистина бяха изпълнители на завещанието на мистьр Рафиъл, биха изпратили подобен предмет по пощата, без да настояват да се срещнат с нея.