Агата Кристи - Възмездието

— Сигурна съм, че е било така — каза мис Марпъл. — Много бързо си дадох сметка, че… че е забележителен човек.

— Не зная дали имате представа… Дали мистър Рафиъл е говорил за предложението, което трябва да ви направя съгласно инструкциите му?

— Не, нямам никаква представа какво предложение е искал да ми направи мистър Рафиъл. Не бих и предположила, че е имал такова намерение.

— Мнението му за вас е било много високо.

— Много мило от негова страна, но едва ли е оправдано — каза мис Марпъл. — Аз съм една обикновена жена.

— Предполагам знаете, че той беше много богат. Условията в завещанието му са много елементарни. Известно време преди смъртта си той вече беше определил как да се разпределят парите му. Преди всичко за различни фондации и за други благотворителни цели.

— Струва ми се, че в днешно време доста хора постъпват така — каза мис Марпъл. — Макар че аз самата не съм много запозната с финансовите въпроси.

— Целта на нашата среща — продължи мистър Бродриб — е да ви уведомя, съгласно нарежданията, които получих, че за вас е отделена известна сума, с която ще можете да разполагате напълно след една година, при положение, че приемете предложението, с което ще ви запозная.

Адвокатът взе от бюрото пред себе си дълъг пощенски плик и й го подаде.

— Ще бъде по-добре, струва ми се, ако го прочетете сама. Няма нужда да бързате. Запознайте се със съдържанието спокойно.

Мис Марпъл не се разбърза. Тя пое малкия нож за писма, който й подаде мистър Бродриб, разряза плика, извади съдържането му — един изписан на машина лист — и го прочете. След това го прочете още веднъж и го сгъна.

— Това не е много определено — каза тя. — Не можете ли да ми дадете някакви пояснения?

— Не. Бях длъжен да ви предам плика и да ви съобщя сумата, за която става дума. Тя е двадесет хиляди лири, при платен данък наследство.

Мис Марпъл се вгледа в събеседника си. Беше онемяла от изненада. Мистър Бродриб също не каза нищо. Наблюдаваше я внимателно. Нямаше никакво съмнение, че е изненадана. Очевидно това бе последното нещо, което тази жена бе очаквала. Мистър Бродриб се чудеше какви ли ще бъдат първите й думи. Тя го гледаше изпитателно, строго, така, както би го гледала някоя от собствените му лели. Когато най-накрая заговори, в гласа й се долавяше упрек:

— Това са много пари.

— Не толкова много, колкото бяха преди време — отговори мистър Бродриб и едва се сдържа да не добави: „В днешно време тази сума е почти смешна“.

— Трябва да призная — продължи мис Марпъл, — че съм изненадана. Просто съм изумена.

Тя взе отново документа и го прочете внимателно от начало до край.

— Предполагам, че сте запознат с условията, изложени тук? — попита тя.

— Да. Бяха ми продиктувани лично от мистър Рафиъл.

— Той даде ли ви някакви обяснения във връзка с тях?

— Не, никакви.

— Предполагам, че сте поискали да го направи? — попита мис Марпъл намръщено.

Мистър Бродриб се усмихна леко.

— Имате право. Направих точно това. Казах му, че ще ви е трудно да… да разберете точно какво иска да каже.

— Забележително — отговори мис Марпъл.

— Разбира се — продължи мистър Бродриб, — не е нужно да дадете отговор веднага.

— Да — каза тя. — Предпочитам да помисля.

— Както отбелязахте, сумата не е малка.

— Аз съм стара. Хората казват „възрастна“, но „стара“ е по-точната дума. Определено съм стара. Възможно е, а също и съвсем вероятно, да не съм жива след една година, за да мога да заслужа тези пари… Ако, разбира се, съм в състояние да ги заслужа, което е много съмнително.

— Не бива да подценяваме парите, на каквато и възраст да сме — каза мистър Бродриб.

— Бих могла да допринеса за някои благотворителни дейности, които ме интересуват — каза мис Марпъл. — Разбира се има и хора, за които бих могла да направя нещо, но положението ми не позволява. Не мога да отрека, че съществуват и някои удоволствия и желания… неща, които човек обикновено не може да си позволи… Предполагам, че мистър Рафиъл много добре е знаел каква радост може да изпита един възрастен човек, ако те неочаквано станат достъпни за него.

— Да, наистина — съгласи се мистър Бродриб. — Пътуване в чужбина, може би. Някоя от така добре организираните екскурзии, които се предлагат в днешно време. Театри, концерти… Възможността да напълниш избата си…

— Моите желания са малко по-скромни — каза мис Марпъл замислено. — Яребица. Много трудно се намират яребици напоследък, а са и много скъпи. С удоволствие бих похапнала яребица. Не винаги мога да си купувам хубави шоколадови бонбони, например. Да отида на опера. Това означава кола, която да те откара до Ковънт Гардън и да те върне обратно, едно преспиване в хотел… Но стига съм бъбрила. Ще взема това писмо и ще помисля. Наистина, кое е накарало мистър Рафиъл… Не знаете ли защо е направил това предложение и защо е решил, че аз мога да помогна? Той е знаел, че откакто се видяхме за последен път преди повече от година, близо две години, аз бих могла да се състаря много и да не съм в състояние да използвам малката си дарба както по-рано. Поел е риск. Нима няма други хора, които да се заемат с такова разследване?